Огледа систематично сглобената рамка и удовлетворено установи, че тя беше каквато трябва, а именно достойна за Дейв.
Огледа се нервно, но само за миг. Така или иначе щеше да го направи и затова беше тъпо да се изнервя. Той вдигна внимателно глайдера и го отнесе до ръба на скалата, откъдето се виждаше цялата ДейвЛанд. Отбеляза доволно, че макар глайдерът да приличаше ужасно на сушилня за копринени бикини, беше много стегнат и се налагаше да го придвижва с усилие във въздуха.
От тук до Къщата на Дейв беше близо миля хоризонтално и неколкостотин фута по вертикалата. Виждаше проблясващия на слънцето голям син басейн, спретнато сгушен в японската градина на върна на Хълма на Дейв. Разстоянието и посоката на слънцето не му позволяваха да види всички подробности, но беше сигурен, че Сам ще го чака там, до басейна. Прецени, че ще го направи доста спретнато. Погледна си часовника. Беше малко след осем, а той беше уговорил срещата за осем. Сам щеше да е там.
Сам смяташе, че повечето планове и схеми на Дейв са безразсъдни, откачени, безотговорни, понякога граничещи с чиста тъпота. Кацането в басейна не беше в стила на тъпаците. Стискаше ли му на Дейв да се пробва?
Той провери посоката на вятъра, прекрачи лекотоварното седло, пристегна каишите, закрепи го към глайдера, прекара ръцете си през двата клупа, хвана се за основните пръти и беше готов.
Оставаше му само да се оттласне в пространството.
Олеле. Добре. Хайде.
Без паника, без тъпи изпълнения. Той се хвърли напред с леко сърце и се понесе в празното пространство. Въздухът го подхвана незабавно с една грубичка плесница. Той се вкопчи в рамката, след което се опита да се поотпусне, след което се поотпусна още малко и потърси правилния баланс, което беше лесно, но по-трудното беше да го задържи. Намери го. Беше в небето. Летеше. Беше като птица.
Ей, това му харесваше. Празното пространство му подейства като шок, но приятен шок, като плувния басейн сутрин. И освен това пространството не беше празно. Беше като да падаш върху огромни невидими възглавници с пръсти, които те мушкаха и дърпаха, рошеха ти косата, мачкаха ти тениската. След като мозъкът му свикна с необятното открито пространство наоколо, Дейв се почувства като играчка увиснала в края на огромна хвърчаща конструкция описваща плавен завой над ДейвУърлд. Описа широка дъга първо надясно, а след това измести леко тежестта си и зави леко наляво, но продължаваше да се чувства като дъга в дъгата, като колело в колелото. Светът, неговият свят, се обърна бавно под него, зелен, разкошен, пищен и ослепителен.
Бяха изминали към 1.2 милиона години от изчезването на човешката раса и през това време светът наистина беше надигнал глава. В геологически измерения това време беше само един миг, но силите на еволюцията изведнъж бяха получили тонове пространство, в което да си играят, огромни дупки, които да запълват и всичко беше започнало да се развива с бесни темпове. Всички говореха за спасяването на света — е, Дейв го беше сторил. Сега светът беше страхотен. Цялото място беше наистина спретнато. ДейвУърлд. Уха.
Вече се носеше доста плавно, без да се бори с въздуха. Обаче го завладяваше чувството, че кацането в собствения му басейн можеше да се окаже малко по-трудно, отколкото беше очаквал. Но той харесваше нещата точно такива — малко по-трудни, отколкото е очаквал.
Осъзна, че беше възможно кацането да е дори много трудно. Едно беше да се рее комфортно на високото, да следва теченията и да се спуска плавно надолу, а съвсем друго беше да управлява конструкцията като хората. Когато се опита да завие прекалено рязко, деликатната конструкция край него започваше да се тресе и да дрънчи по един доста тревожен начин.
Глава 2
— НЕ ИЗДИРВАМ КОТКИ — каза Дърк Джентли.
Тонът му беше рязък. Имаше чувството, че му е дошло времето да приключва с този свят. Не разполагаше с никакви доказателства в подкрепа на този възглед, просто чувстваше, че е време. Освен това страдаше от киселини, но това нямаше абсолютно нищо общо.
Жената — как й беше името? Мелинда някоя си. Беше го записал на някакво парче хартия, но го беше затрил, вероятно под купчината неотворени банкови извлечения в другия край на бюрото — стоеше пред бюрото му с възмутено повдигната лява вежда.
— В обявата ви се казва…
— Обявата е остаряла — отсече Дърк. — Не издирвам котки. — Той я отпрати с жест и се престори на много зает с някакви документи.