— Не говоря за размера на възнаграждението си, макар да ви уверявам, че е внушителен. Мислех си просто за времето, което ми отнемате. Време, което никога няма да протече отново.
Той се наведе целенасочено.
— Знаете, времето е ограничена цялост. До експлозията на слънцето остават само някакви си четири милиарда години. Знам, че засега изглеждат много, но и те ще минат бързо, ако ги пилеем в глупави празнословия.
— Празнословия ли! Говорим за половината ми котка!
— Госпожо, не знам защо употребявате множествено число, но…
— Вижте какво. Първо изслушайте подробностите по случая и тогава, ако искате, не ги приемайте, защото, самата аз признавам, са малко странни. Но аз си уговорих среща с вас въз основа на онова, което пишеше в обявата ви, по-точно онази част, че намирате изгубени котки, и ако ми откажете с единствения мотив, че не намирате изгубени котки, ще ви припомня, че съществува такова нещо като Закона за търговските обяви. Не помня точно какво гласеше, но залагам пет лири, че гласеше, че не можете да направите точно това.
Дърк въздъхна. Взе един молив и подбутна една купчина хартия към себе си.
— Добре — каза той. — Ще запиша подробностите по случая.
— Благодаря.
— След което ще го откажа.
— Това си е ваша работа.
— Опитвам се да ви кажа — каза Дърк, — че не е. И така. Как се казва котката?
— Поривисти.
— Поривисти.
— Да. Галено от Поривисти ветрове.
Дърк я погледна.
— Няма да питам — каза той.
— Ще ви се иска да сте попитал.
— Аз ще преценя.
Тя сви рамене.
— Мъжка? — каза Дърк. — Женска?
— Мъжка.
— Възраст?
— Четири години.
— Описание.
— Ами, хм. Малко е сложно.
— Какво му е сложното? Какъв е, черен? Бял? Риж? Сивокафяв?
— А, сиамец.
— Добре. — Дърк записа „сиамец“. — И кога го видяхте за последно?
— Преди около три минути.
Дърк остави молива и я погледна.
— Всъщност, май станаха четири — добави тя.
— Я да видя дали ви разбирам правилно — каза Дърк. — Казвате, че сте изгубили котарака си, ъъ, „Поривисти“, докато сте стояли тук и сте разговаряли с мен?
— Не. Изгубих го — по-скоро го изгубих наполовина — преди две седмици. Но вие ме попитахте кога съм го видяла за последно и това беше преди да вляза в офиса ви. Проверих да видя дали е добре. Беше добре. Е, горе-долу добре. Ако наричате това добре.
— И… ъъ, къде точно се намираше той, когато проверихте да видите дали е добре?
— В кошницата си. Да го донеса ли? Той е отвън.
Тя излезе от стаята и се върна с една плетена котешка кошница среден размер. Остави я на бюрото на Дърк. Съдържанието й измяука тихо. Тя затвори вратата на офиса.
Дърк се намръщи.
— Извинете ме, но нещо не схващам — каза той и я погледна иззад кошницата. — Кажете ми къде точно греша. Стори ми се, че искахте от мен да упражня професионалните си умения и да потърся, и ако е възможно, да намеря и да ви върна котка…
— Да.
— … която е при вас в котешката си кошница?
— Ами, вярно е, но донякъде.
— Докъде.
— Погледнете сам.
Тя издърпа металната пръчка, която затваряше капака, бръкна в кошницата, извади котарака и го остави на бюрото на Дърк, до кошницата.
Дърк го погледна.
Той — Поривисти — погледна Дърк.
Сиамските котки гледат хората по един особено презрителен начин. Чувството е познато на всеки, който се е натъквал на кралицата, докато е чоплила зъбите си.
Поривисти погледна Дърк и очевидно го намери достоен за порицание. Обърна се, прозя се, почеса се, прокара лапа по мустаците си, облиза едно местенце, където козината се беше разрошила, след което рипна от бюрото и заразглежда внимателно цепките в паркета, които намери за далеч по-интересни от Дърк.
Дърк зяпаше Поривисти и не можеше да обели и дума.
Поривисти донякъде изглеждаше точно като нормален сиамски котарак. Донякъде. Мястото, докъдето Поривисти изглеждаше като нормален сиамски котарак, беше кръстът му, който беше белязан с тясна мъглява сива ивица.
— А задната част? — попита Дърк.
— Е онова, което искам да потърсите.
— Зад сивата мъглява ивица нямаше нищо. Тялото на котарака просто свършваше по средата. Всичко приблизително след деветото ребро, ами, отсъстваше.
Най-странното беше, че котаракът изобщо не изглеждаше засегнат. Това не означаваше, че се беше научил да живее с трагичния си недъг или че куражлийски търсеше положителните страни на ситуацията. Беше чисто и просто незасегнат. Явно не му пукаше. Освен че не му пукаше за нормалните изисквания на биологията, котаракът навлизаше и в явно противоречие със законите на физиката. Движеше се, скачаше, крачеше, сядаше точно така, сякаш задната му част си беше на мястото.