— Не е невидима — каза Мелинда и взе неохотно котарака. — Изобщо я няма. — Тя прокара ръката си през празното пространство, където трябваше да бъдат задните му части. Котаракът се задърпа в прегръдката й, измяука сърдито, след което скочи на земята и се отдалечи обидено.
— Боже, боже — каза Дърк и подпря брадичката си с пръсти. — Странно.
— Ще поемете ли случая.
— Не. — Дърк бутна настрани купчината хартия. — Съжалявам, но просто не се занимавам с такива неща. Ако има нещо, което да желая по-малко от търсенето на една котка, то е да търся половин котка. Представете си, че имам лошия късмет да я намеря. И какво? Как да я залепя? Съжалявам, но приключих с котките и определено приключих с всичко, което намирисва на свръхестествено или паранормално Аз съм рационално същество и… извинете ме.
Телефонът иззвъня. Дърк го вдигна. Въздъхна. Беше Тор, древният норвежки бог на гръмотевиците. Дърк моментално разбра, че е той от продължителното знаменателно мълчание и раздразненото гърлено ръмжене, последвани от странни долитащи отдалеч крясъци. Тор не се оправяше много добре с телефоните.
Имаше навика да застава на три метра от тях и да им крещи божествени команди. Това обикновено помагаше, що се отнасяше до свързването, но правеше действителния разговор доволно невъзможен.
Тор се беше преместил да живее при една американка, позната на Дърк, и от странните исландски прокламации отекващи в слушалката Дърк разбра, че следобед трябва да се отбие на чай.
Дърк каза, че, да, знаел, и че щял да дойде към пет и че нямал търпение да се види с него; но Тор, естествено, не чу нищо от мястото, където беше застанал и се ядоса и крещя много.
На Дърк накрая му се наложи да се откаже и да затвори колебливо телефона с надеждата, че Тор няма да нанесе големи поражения в малкия апартамент на Кейт. Доколкото знаеше, тя беше успяла да го убеди в пристъпите си на ярост да троши пакети чипс, вместо истински канапета и мотоциклети, но нещата понякога малко се изплъзваха от контрол, когато той не успяваше да вникне в онова, което ставаше.
Дърк се почувства угнетен. Вдигна поглед. А, да.
— Не — каза. — Вървете си. Повече не мога да се разправям с такива неща.
— Но, господин Джентли, чух, че имате известна репутация в тази област.
— И точно от нея искам да се отърва. Затова, моля ви, вървете си и си отнесете половинчатата фелина.
— Е, щом така искате…
Тя взе котешката кошница и излезе без да бърза. Половината котка също се изнесе демонстративно без да бърза.
Дърк поседя малко зад бюрото си, в продължение на минута-две се опита да приведе мислите си в ред, докато се чудеше защо беше в толкова лоша форма днес. Погледна през прозореца и видя извънредно привлекателната си и интригуваща клиентка, която беше прогонил така само заради отвратителното си настроение. Тя изглеждаше особено великолепна и привлекателна, докато пресичаше улицата, за да хване едно черно лондонско такси.
Той изтича до прозореца и го отвори със замах. Провеси се навън.
— Предполагам, че в такъв случай и дума не може да става за вечеря? — изкрещя.
Глава 3
БОЯ СЕ, ЧЕ ТОКУ-ЩО ИЗПУСНА ТОР — каза Кейт Шлехтър. — Изпадна във внезапен пристъп на скандинавска ярост, не разбрах за какво точно.
Тя махна безпомощно в посока на нащърбената дупка в прозореца, който гледаше към „Примроуз хил“. — Сигурно е отишъл пак в зоологическата градина да гледа лосовете. Ще се появи след няколко часа, преливащ от бира и разкаяние и ще носи голямо стъкло, което няма да стане. И това отново ще го разстрои и ще счупи нещо друго.
— Боя се, че не успяхме да се разберем както трябва по телефона — каза Дърк. — Но не нещо не мога да с оправям с него.
— Не можеш — каза Кейт. — Той е един нещастен бог. Това не е неговият свят. И няма и да бъде.
— И какво смяташ да правиш?
— О, имам доста работа. Само ликвидирането на щетите ми стига.
Дърк нямаше това предвид, но осъзнаваше, че тя го знае и затова не настоя повече. Тя и без това избра точно този момент да отиде в кухнята да донесе чая. Той се отпусна в едно позастаряло кресло и огледа малкия апартамент. Забеляза на бюрото на Кейт цяла купчина от книги за скандинавската митология, от които стърчаха листчета и изписани картончета. Кейт явно даваше всичко от себе си, за да се справи със ситуацията. Но една книга вкопана на десетина сантиметра в стената, очевидно захвърлена там от свръхестествена сила, даваше някаква представа от трудностите, с които се бореше Кейт.
— Изобщо не смей да питаш — каза тя, когато се върна с чая. — По-добре ми кажи какво става с теб.