Думата „Кенет“ се понесе закачливо из стаята.
Докато размишляваше трескаво над разходите от миналите няколко седмици, за които се сещаше — зле обмислена риза тук, безразсъдна кифла там, див уикенд на остров Уайт — осъзна, че трябва да е прав. Не можеше да е похарчил 22 000 лири над лимита.
Пое си дълбоко въздух и погледна числата още веднъж.
Ето го. 22 347.43 лири.
Трябваше да е някаква грешка. Някаква ужасна, ужасна грешка. Имаше разбира се шанс той да я е направил и докато се взираше разтреперан в листа, осъзна, съвсем внезапно, че я е направил.
Търсеше отрицателно число и затова беше предположил, че онова, което вижда е такова. Всъщност сметката беше 22 347.43. В графа „кредит“.
Кредит…
Никога не беше виждал такова нещо. Дори не знаеше на какво прилича. Не го беше познал. Бавно, внимателно, сякаш цифрите можеха да изпаднат от страницата и да се загубят на пода, той запрелиства страниците една по една, за да разбере откъде за бога бяха дошли всички тези пари. „Кени“, „Кентингърн“ и „Кермит“ се изнизаха нечути.
Веднага стана ясно, че парите пристигаха на редовни вноски, веднъж седмично. Седем вноски — дотук. Последната беше дошла по предишния петък, откогато беше най-прясното извлечение. Странното беше, че макар вноските да бяха редовни, сумите не бяха еднакви, всяка седмица бяха подобни, но не съвсем еднакви. Плащането от миналия петък беше 3 267.34 лири. От по-предишния четвъртък (всичките бяха дошли в края на седмицата, три в четвъртък и четири в петък) беше 3 230.57 лири. По-предишната седмица — 3 319.14 лири и така нататък.
Дърк стана и си по дълбоко въздух. Какво ставаше, дявол да го вземе? Стори му се, че целият свят се върти много бавно, поне доколкото можеше да прецени, в посока обратна на часовниковата стрелка. Това му навя смътния спомен, че последния път, когато беше пил текила, светът се беше въртял бавно в посока на часовниковата стрелка. Ето от какво имаше нужда, ако трябваше да разсъждава трезво. Той зарови трескаво шкафа пълен с прашни празни на девет десети бутилки с полузабравени ромове и уискита и я откри. Половин бутилка мескал. Наля си един пръст на дъното на чаена чаша и побърза да се върне при извлеченията, внезапно паникьосан, че числата може да са изчезнали, докато е тършувал.
Още бяха там. Неравни големи суми изплащани на равни интервали. Отново му се зави свят. Какви бяха тези пари? Лихви начислени на погрешна сметка? Едва ли. Поради простата причина, че лихва от над 3 000 лири седмично представляваше лихвата на два или три милиона лири и не беше нещо, което собственикът на такава сума пари би допуснал да се прехвърли в погрешна сметка, още повече седем седмици подред. Той сръбна от мескала. Той помарширува из устата му, размахвайки юмруци, след което започна да налага мозъка му.
Осъзна, че не мисли рационално. Проблемът беше в това, че извлеченията бяха неговите собствени, а той беше свикнал да чете чуждите. И тъй като бяха неговите собствени, беше напълно възможно просто да звънне в банката и да попита. Само че банката вече беше затворила. А имаше и ужасното чувство, че ако им се обадеше, отговорът щеше да бъде: „Олеле, съжаляваме, грешна сметка. Благодарим ви, че ни посочихте грешката. Колко глупаво от наша страна да си въобразим, че тези пари може да са ваши.“ Беше очевидно, че трябваше да разбере откъде бяха дошли, преди да звънне в банката. Всъщност, трябваше да ги изтегли от банката, преди да попита. Вероятно трябваше да се чупи във Фиджи или някъде там, преди да попита. Освен ако — ами ако парите продължаха да идват?
След като пренасочи вниманието си към книжата, осъзна още нещо, което щеше да му хрумне моментално, ако не беше толкова шашнат. До всяка операция, естествено, имаше код. Целта на кода беше да му каже каква е била операцията. Той погледна кодовете. Лесна работа. Всички плащания бяха стигнали до сметката му посредством международен превод.
Хммм.
Това обясняваше и разликата в сумите. Международни обменни курсове. Ако една и съща сума чуждестранна валута се прехвърляше всяка седмица, сумата щеше да е различна заради промените в курса. Това обясняваше и защо не пристигаха в един и същи ден от седмицата. Въпреки че компютърните международни трансфери на пари отнемаха по-малко от секунда, банките обичаха да си придават важност и парите оставаха да се въртят известно време в системите им.
Но от коя държава идваха плащанията?
— Кевин — каза шведско-ирландския глас. — Киера.
— О, млъкни най-после! — извика внезапно Дърк.
Това провокира реакция. Малкият бордер-териер, който лежеше озадачено в кошницата си в ъгъла на стаята, вдигна въодушевен поглед и джафна радостно. Съществото не беше реагирало изобщо на имената, които възстаричкият компютър на масата до него рецитираше от файла с имена на бебета, но очевидно се зарадва като чу да млъква и явно искаше още.