— Кимбърли — каза компютърът. Нищо. Кучето без име изглеждаше разочаровано.
— Кърби.
— Кърк. — Кучето се намести мудно в кошницата си от стари вестници и си възвърна предишната нещастно объркана поза.
Стари вестници. Точно те му трябваха на Дърк.
След няколко часа разполагаше с отговора, или поне с нещо като отговор. Нищо достатъчно смислено, но достатъчно, за да вдъхне на Дърк един окуражаващ порив на въодушевление: беше успял да нареди част от мозайката. Колко голяма, не знаеше. Нямаше представа и за големината на цялата мозайка. Никаква представа.
Беше събрал представителни броеве от вестниците през последните седмици изпод кучето, изпод дивана, изпод леглото си, из банята и, най-съдбоносният момент, беше си осигурил два влажни, но съдбоносни броя „Файненшъл Таймс“ от един дърт скитник в замяна на одеяло, малко сайдер и книгата „Произходът на осъзнаването в срива на двукамерното съзнание“. Странно искане, помисли си, докато се връщаше от миниатюрното подобие на парк, но не по-странно от неговото. Това непрекъснато му напомняше колко изумително различно място е светът, погледнат само един метър по-отляво.
С помощта на числата от вестника успя да състави карта на движенията на всяка от основните световни валути за последните няколко седмици и да ги сравни с колебанията в сумите постъпващи ежеседмично в сметката му. Отговорът изскочи незабавно. Щатски долари. Пет хиляди, ако трябваш да е точен. Ако 5 000 долара се прехвърляха всяка седмица от САЩ във Великобритания, сумите щяха малко или много да съвпадат с онези в сметката му. Еврика. Време за празничен набег над хладилника.
Дърк се настани на пода пред телевизора с три резена студена пица и кутия бира, пусна и радиото, както и един диск на Зи Зи Топ. Имаше нужда да помисли.
Някой му плащаше по 5 000 долара на седмица и го правеше от седем седмици насам. Новината беше зашеметяваща. Той дъвчеше пицата и размишляваше. Не само това, плащаше му някой в Америка. Отхапа още едно парче богато на сирене, пеперони, пикантна телешка кайма, аншоа и яйце. Не беше стоял много в Америка и не познаваше там никого — всъщност, не познаваше никого на тази земя — който така щедро да му бута неизработени пари.
Още една мисъл го връхлетя, но тя не беше свързана с парите. Песента на Зи Зи Топ за вечерянето пред телевизора го накара за миг да се замисли за пицата си и той я погледна с внезапно озадачение. Сирене, пеперони, пикантна телешка кайма, аншоа и яйце. Нищо чудно, че днес му бяха излезли киселини. Другите три парчета съставляваха закуската му. Това беше комбинация, към която той, може би единствен в света, беше пристрастен, и от която преди няколко месеца се беше отрекъл завинаги, защото стомахът му повече не можеше да се бори с нея. Не беше се поколебал обаче ровейки тази сутрин из хладилника, тъй като тя беше тъкмо нещото, което човек би желал да намери в хладилника си. Не беше му хрумнало да се запита кой я е оставил там. Но не беше той.
Бавно, с отвращение, той извади полусдъвканото парче от устата си. Не вярваше във феята на пиците.
Изхвърли наядената пица и огледа внимателно двата останали резена. В тях нямаше нищо необичайно или подозрително. Беше същата пица, която поръчваше най-редовно, преди да се принуди да се откаже. Позвъни в местната пицария и попита дали някой друг освен него е купувал пица с точно такъв пълнеж.
— А, ти си оня дето си поръчваше gastricciana, нали? — каза шефът на пицарията.
— Какво?
— Така й викаме. Не, приятел, никой друг не си е поръчвал тази чудесна комбинация, повярвай ми.
Дърк почувства някакво неудовлетворение от определени аспекти на разговора, но не задълба. Остави замислено слушалката. Имаше усещането, че става нещо странно и не знаеше какво.
— Никой не знае нищо.
Думите приковаха вниманието му и той погледна към телевизора. Някакъв жизнерадостен калифорниец с хавайска риза, която при нужда би могла да послужи като флаг за бедствие, стоеше под яркото слънце и отговаряше на въпроси, разбра бързо Дърк, за приближаващия метеор. Наричаше метеора Тудъл Пип.
— Тудъл Пип ли? — питаше интервюиращият го кореспондент на Би Би Си в Калифорния.
— Да. Наричаме го Тудъл Пип, защото спокойно можете да кажете сбогом на всичко, което ще удари.
Калифорниецът се ухили.
— Значи, казвате, че ще удари?
— Казвам, че не знам. Никой не знае.