— Да, ама учените от НАСА казват…
— НАСА — отвърна мило калифорниецът — говори глупости. Нищо не знаят. Щом ние не знаем, те сто процента няма как да знаят. Тук в Симиларити Енджинс разполагаме с най мощните паралелни компютри на земята и затова като казвам, че не знам, знам какво говоря. Ние знаем, че не знаем, и знаем защо не знаем. В НАСА и това не знаят.
Следващата тема в новините беше пак от Калифорния и беше за някаква лобистка група на име Зелени изстрели, която привличаше доста подкрепа. Тя смяташе, и мнението й допадаше на дрипавите души на много американци, че светът е способен да се грижи за себе си много по-добре, отколкото го правим ние, така че нямало смисъл да си даваме толкова зор да обуздаваме естественото си поведение. „Да не ти пука“ беше техният лозунг, цитиращ заглавието на популярната песен. „Бъди щастлив.“
„Големи парещи ташаци“, помисли си Дърк, цитирайки друга.
— Учените в Австралия — говореше някой по радиото — се опитват да научат кенгурата да говорят.
Дърк реши, че има неотложна нужда от добър нощен сън.
На сутринта нещата изведнъж му се сториха прекрасно ясни и елементарни. Не знаеше нито един отговор, но знаеше какво да прави. Няколкото телефонни разговора с банката бяха потвърдили, че установяването на източника на парите би било неимоверно трудна задача, отчасти защото тази работа си беше сложна поначало, отчасти защото бързо стана ясно, че който и да му превеждаше парите, си беше дал труда да си покрие следите, но най-вече защото служителят от отдела по международните трансфери имаше сцепено небце.
Животът беше твърде кратък, времето твърде хубаво, а светът твърде пълен с интересни и вълнуващи капани. Дърк щеше да вдигне платната.
Животът, както обичаше да си повтаря, приличаше на океан. Можеш да го прекосиш като моторница, а можеш и да следваш ветровете и теченията — с други думи, да вдигнеш платната. Имаше вятъра: някой му плащаше. Предполагаше се, че този някой му плаща да върши нещо, но какво, беше пропуснал да каже. Е, това беше право на клиента. Но Дърк чувстваше, че трябва отговори с нещо на този щедър копнеж да му се плаща. Но какво? Е, той беше частен детектив, а онова, което правеха частните детективи, когато им се плащаше, беше основно да следят хора.
Значи, много просто. Дърк щеше да следи някого.
Което означаваше, че сега трябва да намери подходящо течение: някого за следене. Ами, ето го прозорецът на офиса, зад който се щураше целият свят — или поне няколко души. Щеше да си избере един. Стана му горещо от въодушевление, че разследването му най-накрая е в ход или поне щеше да влезе в ход веднага щом следващата персона — не, не следващата персона… петата следваща персона се покажеше иззад ъгъла от другата страна на улицата.
Остана незабавно доволен от себе си, задето беше решил да отдели малко време за мисловна подготовка. Почти незабавно иззад ъгъла излезе номер едно, някаква жена с фигура като спален чувал, с номера две и три, които биваха влачени против желанието им от двете й страни — децата й, на които тя се караше и мърмореше на всяка крачка. Дърк изпусна въздишка на облекчение, че не се налагаше да е тя.
Остана до прозореца, притихнал в очакване. Следващите няколко минути иззад ъгъла не излезе никой. Огромната жена тиранично вкара двете си деца в магазина за вестници и списания отсреща, въпреки хленченията им, че искали да се приберат в къщи и да гледат телевизия. След минута-две ги изкара тиранично навън, въпреки хленченията им, че искали сладолед и комикс със съдия Дред.
Тя ги повлече по-нататък и сцената утихна.
Сцената беше във формата на триъгълник, заради ъгъла под който се сблъскваха двете улици. Дърк наскоро се беше преместил в нов офис — нов за него, не другото; всъщност сградата беше стара и разнебитена и стоеше права по-скоро по навик, отколкото от някаква присъщ структурен интегритет — и го харесваше много повече от предишния си, който беше на километри отвсякъде. В стария си офис щеше поне една седмица да чака петима души да излязат иззад ъгъла.
Номер четири се появи. Номер четири беше пощальонът с количката си. Челото на Дърк се покри със ситни капчици пот, защото осъзна в каква ужасна посока можеше да го отведе планът му.
И ето го и номер пет.
Номер пет почти изскочи пред погледа му. Наближаваше трийсетте, височък, с рижа коса и черно кожено авиаторско яке. След като излезе иззад ъгъла, спря и остана така за миг. Огледа се сякаш очакваше да види някого. Дърк понечи да потегли, когато иззад ъгъла изведнъж се появи номер шест.
Номер шест беше съвсем различен обект: доста апетитна дама в джинси, с къса гъста черна коса. Дърк се наруга и се зачуди дали тайно не бе имал предвид шест вместо пет. Но не. Начинанието си беше начинание и някой му плащаше много пари. Дължеше на който и да плащаше парите придържане към каквото и да е споразумение, каквото не бяха сключили. Номер пет продължаваше все така да се тутка на ъгъла и Дърк побърза да слезе и да започне следенето.