Замисли се. Не виждаше начин някой измамник да направи действително теглене в брой без действителната карта. Една ужасна мисъл го стисна с костеливите си пръсти за стомаха. Получаваше своите банкови извлечения, нали? Провери паникьосан. Да. Неговото име, неговият адрес, неговият номер на сметката. Миналата вечер беше проверил другите по няколко пъти. Определено бяха неговите извлечения. Само че финансовите операции не изглеждаха неговите, това беше.
Беше време да се съсредоточи върху настоящата работа. Вдигна глава. Обектът беше седнал през две маси, дъвчеше търпеливо кифлата си и зяпаше в пространството.
След минута или две стана, изтръска няколко трохи от коженото си яке, обърна се и тръгна към вратата. Спря за малко сякаш се чудеше накъде да тръгне, след което пое спокойно в предишната си посока. Дърк набута пощата в джоба си и го последва тихо.
Беше си избрал добър обект; осъзна го скоро. Рижата коса на мъжа сияеше като фар под лъчите на пролетното слънце и когато се случеше тълпата да го погълне, не минаваха и секунди преди Дърк да го съзре отново бродещ безцелно по улицата.
Дърк се зачуди с какво се занимаваше. Явно не беше кой знае какво — или поне днес не беше кой знае какво. Приятна разходка през Холбърн и Уест Енд. Час и половина размотаване в две книжарници (Дърк запомни заглавията, които прелисти обектът), спиране за (още едно) кафе в едно италианско кафене, за да прелисти новия брой на „Сцената“ (което навярно обясняваше защо разполагаше с толкова свободно време за размотаване из книжарници и италиански кафенета), последвано от продължителна неприпряна разходка из Риджънт парк, а след това през Камдън и обратно към Айлингтън — Дърк започна да си мисли, че следенето на хората наистина е приятна работа. Свеж въздух, физическо натоварване — към края на деня се чувстваше в толкова добро разположение на духа, че веднага щом прекрачи през входната врата — или, по-скоро през входния полиетилен — му стана пределно ясно, че името на кучето е Киркегор.
Глава 5
РЕШЕНИЯТА ПОЧНИ ВИНАГИ идват от най-неочакваната посока, което означава, че няма смисъл да гледаш в нея, защото няма да дойдат оттам.
Дърк беше изложил това си наблюдение пред много хора и същата вечер го изложи отново на Кейт, когато й се обади по телефона.
— Чакай малко, чакай малко, чакай малко каза тя, опитвайки се вклини някоя фраза в неговия монолог и да я развърти там. Да не би да искаш да ми кажеш…
— Казвам ти, че покойният съпруг на жената, дето беше забравила името на кучето си, е бил писател на биографии.
— Ама…
— И сигурно знаеш, че биографите често кръщават домашните си любимци на обектите на биографиите си.
— Не. Аз…
— Така има на кого да крещят като им дойде до гуша. Ровиш се с часове в нечие бельо и се измъчваш с теософски въпроси от областта на етиката или от каквато и да е област и понякога просто имаш нужда да изкрещиш „О, Киркегор, млъкни най-после, за бога.“ Оттам и кучето.
— Дър…
— Някои биографи използват за целта малки дървени орнаменти или саксийни цветя, но повечето предпочитат нещо, на което можеш да се накрещиш до насита. Обратна връзка, нали разбираш. По този повод, искаш ли да споделиш някакво свое наблюдение, или така ми се струва?
— Дърк, да не искаш да ми кажеш, че цял ден си следил човек, когото изобщо не познаваш?
— Абсолютно. И възнамерявам да сторя същото и утре. Ще се спотая пред вратата му бодър от ранни зори. Е, поне бодър. Няма нужда да ставам в ранни зори. Той е актьор.
— Може да те затворят за това!
— Рисковете на професията, Кейт. Плащат ми по 5 000 долара на седмица. Трябва да имам готовност за…
— Но не за да следиш абсолютен непознат!
— Който и да ме е наел, познава методите ми. Аз ги прилагам.
— Ама ти не знаеш нищо за този, който те е наел.
— Тъкмо обратното, знам много.
— Добре тогава, как се казва?
— Франк.
— Франк чий?
— Нямам представа. Виж какво, не знам дали се казва Франк. Името му — или името й — нямат нищо общо с цялата работа. А тя е, че има проблем. Проблемът е сериозен, иначе нямаше да ми плащат такива крупни суми, за да го разреша. И проблемът е неизказуем, иначе биха ми казали какъв е. Който и да е, знае кой съм, къде съм и най-точния начин да стигне до мен.
— Може в банката просто да са сгрешили. Знам, че не е много вероятно, но…
— Кейт, ти си мислиш, че говоря глупости, но не е така. Чуй ме. В миналото, когато са искали да мислят, хората са се взирали с часове в огъня. Или в морето. Безкрайният танц на формите и моделите стига по-надълбоко в съзнанието ни, отколкото разумът и логиката. Виж сега, логиката може да процедира само с предпоставките и предположенията, които вече сме направили, затова само обикаляме в кръг като колички по писта. Нужни са ни танцуващи форми, които да ни възвисят и понесат, но такива не се намират лесно напоследък. Не можеш да се взираш в радиатора. Не можеш да се взираш в морето. Е, можеш, но то е покрито с пластмасови бутилки и употребявани презервативи и само ще седиш и ще се ядосваш. Единственото, което ни остана за взиране е белият шум. Онова, което понякога наричаме информация, но което иначе е само мехурчета във въздуха.