Подобно на други творци с рядък талант (отново ще спомена Удхаус) Дъглас оставяше читателя с чувството, че се обръща към него и само към него: мисля, че това донякъде обяснява неговата огромна и пламенна „почитателска маса“, ако мога да използвам тази бунтовна фраза. Когато гледате Веласкес, слушате Моцарт, четете Дикенс или се смеете на Били Конъли, избрах имената произволно (произволният подбор за целите на спора винаги отнема много време и размисъл), вие знаете, че те са творили за света, и резултатът естествено е великолепен. Но когато гледате Блейк, слушате Бах, четете Дъглас Адамс или гледате представление на Еди Изард, вие имате усещането, че сигурно сте единственият човек, който наистина ги разбира. Естествено, почти всички ги обожават, но едва ли някой постига такава връзка с тях като вас самият. Издигнал съм това твърдение в ранг на теория. Творчеството на Дъглас не е висше изкуство като това на Бах, нито е наситеният личен космос на Блейк, това е безспорно, но въпреки това смятам, че гледната ми точка е аргументирана. То е като влюбването. Когато някоя особено изящна мисъл или епитет навлязат в полезрението ти и проникнат в мозъка, ти се иска да тупнеш първия непознат по рамото и да ги споделиш с него. Непознатият може да се засмее и сигурно ще оцени написаното, но вие ще затаите за себе си мисълта, че не са вникнали така пълно в силата и качеството им, както сте го сторили вие — точно както приятелите ви (и слава богу) не се влюбват в същия човек, в който се влюбвате вие.
Вие сте на път да навлезете в мъдрия, провокиращ, добродушен, бликащ от живот и водещ до пристрастяване свят на Дъглас Адамс. Не го поглъщайте наведнъж — подобно на така любимата на Дъглас японска храна, онова, което ни се струва леко и лесносмилаемо, може да се окаже по сложно и по-хранително, отколкото ни се е сторило на пръв поглед.
Най-долните чекмеджета на наскоро починалите автори в повечето случай трябва да остават здраво заключени и заковани: в случая с Дъглас Адамс обаче, и аз съм сигурен, че ще се съгласите с мен, отварянето на най-долното чекмедже (в неговия случай най-затънтените поддиректории на твърдия му диск) си струваше усилията отвсякъде. Крис Огъл, Питър Гизарди, съпругата на Дъглас, Джейн, и неговата секретарка Софи свършиха чудесна работа. Един свят без Дъглас не е толкова хубав, колкото един свят с Дъглас, но скачането на „Сьомгата на съмнението“ помага да прогоним меланхолията на внезапната загуба.
Стивън Фрай
Перу
Януари 2002-09-12
ЖИВОТЪТ
Уважаеми господин редактор,
Потта се стича от лицето ми и капе в скута ми и дрехите ми са мокри и лепкави. Седя тук, разхождам се и наблюдавам. Докато седя, треперя неудържимо, гледам малкия процеп и чакам ли чакам. Стискам юмруци и ноктите ми се забиват в плътта. Прокарвам ръка по горещото си и мокро лице, от което се стича пот. Напрежението е непоносимо. Хапя устни и се опитвам да спра треперенето от ужасното бреме на безпокойството. Изведнъж процепът се отваря и пощата се изсипва. Грабвам списанието си „Игъл“ и разкъсвам опаковката.
Край на мъчението до другата седмица!
Д. Н. Адамс (12 г.), Брентуд, Есекс
23 януари 1965
Списание „Игъл енд Бойс уърлд“
[Бележка на редактора: През шейсетте „Игъл“ беше много популярно английско списание за научна фантастика. Това писмо е първата известна публикация на Дъглас Адамс, тогава дванайсетгодишен.]
Гласовете от всичките ни вчерашни дни
Спомените от училищните ми дни са смътни. Училището беше фонът, на който се опитвах да слушам Битълс.