Спящият пазач продължи да хърка. До него стърчеше колекция от празни бирени кутии, полупразна бутилка уиски и две чаши. В пепелника се въргаляха три фаса от цигари с марихуана, а на масата бяха разхвърляни скъсани цигари, пакет цигарена хартия и парче станиол свито по традиционния начин. Източникът на миризмата. Рой очевидно беше изкарал страхотна вечер с някой, след което този някой очевидно се беше омел. Посетителят се опита да разтърси леко рамото му, но нищо не се получи. Опита още веднъж, но този път пазачът бавно се изхлузи от масата и тупна на мръсния под. Кучето така се стресна, че хукна да се спасява зад дивана. За съжаление той беше по-малък и по-лек от него и затова се преобърна върху него. То изскимтя отново, задраска с нокти по линолеума и потърси убежище под масичката за кафе, която се строши. Тъй като възможните убежища се изчерпаха, кучето се сви в ъгъла и затрепери от страх.
Господарят му се задоволи с наблюдението, че Рой се намира само във временен химически дисбаланс, а не в реална опасност, успокои кучето си с няколко нежни думи и излезе от стаята. Двамата поеха по алеята към портата, излязоха на главния път и продължиха да куцат към замъка. По пътя имаше дълбоки следи.
Дезмънд изпадна във внезапно озадачение. В един момент цялата му обонятелна представа за света се разми и придоби странни характеристики. Някой святкаше с лампи наоколо, но това не му правеше впечатление. Лампите изобщо не го интересуваха. Свет-свет. И какво? Но това беше по-странно. Би казал, че халюцинира, само че не знаеше думата, а всъщност и никоя друга дума. Дори не знаеше, че се казва Дезмънд, но все пак, не това го тревожеше. Името беше само звук и нямаше нищо общо с плътната воня, която обозначаваше съществуването ти. Звукът не се стелеше из главата ти и не правеше ууумп като миризмата. Миризмата беше истинска, миризмата беше нещо, на което можеш да се довериш.
Поне досега. Но в този момент имаше усещането, че светът се оттегля заднишком на пръсти през главата му, и не можеше да не почувства, че поведението на света беше много тревожно.
Пое си дълбоко въздух и се опита да стабилизира огромната си фигура. Чувствителните мембрани на ноздрите му засмукаха милиарди ароматни молекулки. Е, не чак толкова ароматни. Миризмите им бяха противни и дребни — плоски, изветрели и горчиви миризми с възкисела нотка на нещо гадно, което гореше. Не големият и щедър мирис на горещ тревист въздух и еднодневен оборски тор, който населяваше фантазиите му, само тези презрени местни миризмички, които трябваше да го стабилизират и да го върнат на земята.
Не го направиха.
Хррфрааах! Сега в главата му имаше сякаш два различни и съвършено противоречиви свята. Грааарфх! Какво беше това. Къде беше изчезнал хоризонтът?
Ето това е. Ето затова светът сякаш се беше наклонил към темето му. Там, където преди това имаше съвсем нормален хоризонт, сега нямаше такъв. Вместо него имаше повече свят. Много повече. Просто продължаваше нататък и нататък, и нататък в странната и мъглива далечина. Дезмънд почувства как във вътрешността му се разклатиха големи и необясними страхове. Инстинктът му го подтикна да се втурне към нещо, но не можеше да се втурне към тревожната неизвестност. Едва не се подхлъзна.
Пак си пое дълбоко въздух. Премигна, бавно.
Хааарх! Новото парче свят изчезна! Къде? Къде отиде? Ето го пак! Стовари се на мястото си с трясък и Дезмънд отново залитна, но този път си възвърна равновесието малко по-бързо. Тъпи лампички. Свет свет свет. Тези нови парчета свят — какво представляваха? Той се наведе неуверено и остави ноздрата на съзнанието си да се рее над тях. Лампите започваха да го разсейват. Затвори очи, за да се съсредоточи, но новият свят изчезна! Отново! За миг се зачуди дали двете неща не бяха свързани, но намирането на логическа връзка между две неща не беше негова стихия. Остави нещата така. Когато отново отвори потъналите си в сбръчканата кожа очички, неземният нов свят се разположи бавно в съзнанието му. Дезмънд пак надникна в него.
Беше по-широк от този, с който беше свикнал, свят на пътеки и хълмове. Пътеките се раздвояваха, разклоняваха и потъваха в долините, а планините преминаваха във високи хълмове. На хоризонта се очертаваха масивни планински вериги и главозамайващи каньони обвити в омара. Дезмънд се изпълни със страхопочитание. Точно както логическите връзки между нещата не бяха негова стихия, така не беше и планинарството.