Докато светът се отдалечаваше, чу някакъв задавен истеричен глас да издава звуци, които не му говореха нищо, но те бяха следните:
— Повикайте линейка! Повикайте полиция! Не от Малибу, повикайте лосанджелиската полиция! Кажете им да извикат хеликоптер! Имаме загинали и ранени! Кажете им… не знам как ще им го кажете, ама им кажете, че имаме и един мъртъв носорог в басейна!
Глава 10
ВЪПРЕКИ ЧЕ му беше неловко ясно, че на борда на самолета е само той, но не и обектът на следенето, и че е бил подлъган най-глупашки да се отдалечи на шест хиляди километра и няколко хиляди безценни лири, Дърк реше да направи една последна проверка. Застана на изхода на самолета, за да наблюдава слизащите на летище О̀Хеър пътници. Наблюдаваше толкова напрегнато, че едва не пропусна да чуе съобщението по уредбата на самолета, което обяви неговото име и го прикани да отиде до гишето за информация на авиокомпания.
— Господин Джентли? — попита бодро жената на гишето.
— Да… — отвърна уморено Дърк.
— Може ли да видя паспорта ви, сър?
Той го подаде. Продължи да стои на пети, предчувствайки неприятности.
— Билетът ви до Албукърки, сър.
— Билетът…?
— Билетът ви до Албукърки, сър.
— Билетът ми до…?
— Албукърки, сър.
— Албукърки?
— Албукърки, Ню Мексико, сър?
Дърк погледна билета, който му подаваха, като че ли беше изкуствено листо от ревен.
— Откъде дойде това? — настоя да научи. Взе го и огледа подробностите по полета.
Жената го удостои с широка авиолинейна усмивка.
— От този автомат, предполагам. Той печата билетите.
— А в компютъра ви какво пише?
— Пише само предплатен билет до Албукърки, Ню Мексико, който да се предаде на господин Дърк Джентли. Вие не очаквахте ли да пътувате днес до Албукърки, сър?
— Очаквах да се озова някъде, където не съм очаквал, но просто не очаквах това да е Албукърки.
— Звучи като отлично направление за вас, господин Джентли. Приятен полет.
Полетът беше приятен. Той седеше и размишляваше кротко над събитията от последните два дни, подреждаше ги в съзнанието си не по начин, който да означава нещо, а в малки масиви от предположения. Метеор тук, половин котка там, електронни нишки от невидими долари и неочаквани самолетни билети, които ги свързваха. Преди да кацне в Чикаго самочувствието му се беше скапало, но сега усещаше тръпката на вълнението. Беше се захванал с нещо или с някой, нещо, което беше открил по уникален начин и което го привличаше към себе си. Фактът, че все още нямаше представа за кого или за какво става дума, вече не го притесняваше. Беше там, беше го открил и то го беше открило. Беше напипал пулса му. Лицето и името му щяха да се появят, когато му дойдеше времето.
На летището в Албукърки постоя малко под огромните боядисани стълбове, заобиколен от мрачните втренчени очи на пиещите и каращи адвокати, надничащи от билбордовете им. Пое си дълбоко въздух. Беше спокоен, чувстваше се добре, чувстваше се способен да се срещне с дивите и необузданите невероятности лежащи на един атом разстояние под скучната повърхност на видимия свят, и да говори на техния език. Пое без да бърза към дългия ескалатор и бавно отплава надолу като невидим крал.
Неговият човек го чакаше.
Позна го моментално — другата неподвижна точка в суетата на летището. Едър, дебел, потен мъж в зле скроен черен костюм и физиономия като нераздигната маса. Стоеше на няколко метра от ескалатора и се взираше в него с инертно, но сложно изражение. Но Дърк беше готов да го забележи, защото иначе лесно би пропуснал табелата в ръцете му, на която пишеше Д. ДЖЕНТРИ.
Дърк се представи. Мъжът каза, че се казвал Джо и че щял да отиде да докара колата. И Дърк, твърде антиклиматично, почувства, че е така.
Колата се приближи до изхода, леко стар дълъг черен кадилак, проблясващ матово под лампите на летището. Дърк го огледа със задоволство, качи се на задната седалка и изръмжа облекчено.
— Клиентът каза, че ще ви хареса — обади се Джо от далечината на предната седалка, след което подкара бавно возилото и излезе на пътя към летището.
Дърк огледа износената тапицерия от синьо кадифе и лющещото се от прозорците тъмно фолио. Включи телевизора, но хване само бял шум, а астматичният климатик бълваше някаква мъгла, която в никакъв случай на беше за предпочитане пред топлия вечерен въздух на пустинята отвън.
Клиентът беше абсолютно прав.
— Клиентът — каза Дърк, докато голямото разбрицано нещо се носеше по тъмната магистрала към града. — Кой е точно клиентът?
— Един господин от Австралия, поне така звучеше — каза Джо. Гласът му беше доста висок и хленчещ.