Ако това тъй само ми се струва,
ни моят стих, ни обич съществува.
117
Вини ме в туй: че бях скъперник пак
и пак останах задължен безкрайно.
Забравих те, напусках твоя праг,
със който съм обвързан всеотдайно.
На друг отдавах твоите часове,
лишавах те от моята сърдечност
и тласкан от насрещни ветрове,
изчезвах без следа за цяла вечност.
На блюдо греховете ми сложи
и моите неволни грешки; с оглед
на сторения грях ме накажи.
Не ме убивай само с този поглед!
Виновен съм. Грехът ми е безмерен.
Но той показва колко ти си верен.
118
Вкуса си дразним със горчиви билки,
при болест пием същата трева.
От болести се пазиме с горчилки,
нарочно боледувайки с това.
Макар преситен с твоето внимание,
и аз изострих своя глад така.
И сам си причиних едно страдание.
и то бидейки здрав и на крака.
Но бит от мойте собствени коварства
и тая ми измислена беда,
аз заболях и всякакви лекарства
загълтах в своя собствена вреда.
И аз разбрах, че моето лечение
ми носи смърт, но не и облекчение.
119
Сълзи ли пих от морските сирени,
отрова ли, какъв е този ад?
Ту падам в мрак, ту грее лъч във мене,
ту губя пак, преди да съм богат.
Какво сгреших през своите честити,
блажени дни, незнаещи тъга,
та в треската от тъмните орбити
очите ми изскочиха сега?
О, благотворно зло! И най-доброто
във още по-добро превръщаш ти;
И мъртвата любов и тя чрез злото
възкръсва, хубавее и цъфти.
Тъй аз напускам този ад зад мен
не обеднял, а пак обогатен.
120
Че ти бе зъл, туй ползва мен самия.
Веднъж ранен, аз трябва този път
под своята вина да се превия,
ако не съм от камък, а от плът.
И ако като мене те потресе
измяната, то в теб е ад, нали?
Как болката, която ми нанесе,
не ме подсети колко те боли?
Как тази нощ на скръб не ми припомни
какво изстрадах аз, за да ти дам,
тъй както ти, от сълзите си скромни,
лекуващи скръбта като балсам;
Рани ме ти и аз ти отплатих.
Прости сега тъй, както ти простих.
121
На дело грешен! По-добре, нали
и без това те гледат с подозрение:
Но губи радостта ти, ако ли
я съди чуждо, не и твойто мнение.
От блудния не чакам милост аз
за радостната тръпка на телото.
Да, грешен съм, не повече от вас,
шпиони мои, майстори във злото.
Да, аз съм аз. Признавам го без страх.
По вас за мене не съдете вие.
Не злобата ви мнимия ми грях
пред този свят на показ ще разкрие!
За злобния светът е зъл и злобен:
И вижда той във всекиго подобен.
122
Не искам твоите албуми. Във мен,
от паметта ми като в многотомен,
грижливо писан труд си съхранен
и вечно ще пребъдеш там за спомен.
Или додето ум; душа и страст
се противят на идещото тление
и не отстъпят — всяка свойта част
от теб на злото, вечното забвение.
Не албум ще дочака този ден.
На него нищо аз не съм записал.
В кръвта ми и в плътта, дълбоко в мен
запазва своя спомен мойта мисъл.
Да взема тази вещ на съхранение,
ще значи да внеса във мен забвение.
123
Не, време, не! Не ми изменяш ти.
Ти пирамиди пак градиш, но в тях
не виждам нищо ново да блести.
Веднъж те вече са били на прах.
Живеем малко! В този кратък час
светът е нов за младия ни дух.
И мислиме, че е родено с нас
това, което знаеме по слух.
Не давам грош за твойта летопис!
И никога не ще ме удивиш
със твойто днес и вчера; с тоя низ
ти векове наред се суетиш.
А щом не измених до този час,
и занапред ще бъда верен аз.
124
Да беше любовта ми плод на случай,
на времето васал, навярно тя
от него щеше място да получи
в нетрайните треви или цветя.
Но тя не е възникнала случайно,
не страда във студения разкош,
не гине робски, не умира тайно
след спречкване, ударена от нож.
Не трепва даже тя пред тия, дето
под наем взимат щастие на час,
не мре с лъча и бурите в небето
не заглушават мъдрия й глас.
Ти знаеш туй, ти, който в този свят
живя във зло и мреш във благодат.