Выбрать главу

125

Какво ли да се бях сдобил с честта

да нося във двореца балдахина?

Какво добро? Залог за вечността,

не по-надежден нежели руина.

Но който търси само суета,

изгубва всичко свое във отплата.

От глупост плаща скъпо глупостта,

от простота презира простотата.

Аз търся само твойта благодат.

Вземи дара ми, давам ти го аз

безкористно, без примес; той е свят —

двустранна жертва, само между нас.

Назад, подлец, макар оклеветен,

ти все пак нямаш пълна власт над мен.

126

Ти, момко мой, ти властваш все така

над времето със златен сърп-стрелка

и раснеш с мойте загуби на сили;

стареем ние, ти разцъфваш, мили.

Природата изтребва тоя свят,

но връща вечно твоя ход назад.

Чрез теб доказва своето умение

да ражда и руши за развлечение.

Към нея доверчив недей бъди.

Ласкае тя, но вечно не щади.

Ще дойде ден и ти ще се явиш

да искаш сметка и да заплатиш.

127

Не считал никой черното за цвят

преди и не ценили чернотата.

Ценят я днес; тя шества в този свят,

петни и очернява красотата.

Откак подправят злата грозота

със цветове и багри, взети в заем,

светът, прогонил всяка красота,

е станал груб и зъл, неузнаваем.

И този взор на милата — стъмен —

затуй поглежда със тъга такава

към този, който, сам от чар лишен,

със багри хубостта опорочава

и тъй блести от много тъмнота,

че мракът ни се струва красота.

128

Ти свириш. Моя музика си ти.

Под пръстите, акорди нежни взели,

дървото с топъл, с плътен тон трепти

и очароват сложните му трели.

На струните отдава твойта длан,

а не на мене ласките желани.

Ревнувам аз клавишите, без свян

целуващи изящните ти длани.

Клавиш да бъда често съм желал.

Под пръстите ти, дълги и изкусни,

и този къс дърво не би звучал

така щастливо, както тези устни.

Блажен клавиш! Отдай сега без свян

на мен устата, нему свойта длан.

129

Развратен дух в пустиня от безсрамие —

това е поход в действие, това

е мрачно, грубо, яростно желание,

жестоко, алчно, сдържано едва.

Задоволено, то влече презрение;

стремящо се, то все ламти — безспир,

постигащо, намразва с упоение,

измамено, измамващо, без мир.

Безумно и в копнеж, и в обладание

то има, властва, спори за права.

Очаква рай, намира пак страдание,

мечта преди и сън подир това.

Но кой е съумял да не изстрада

това небе, което води в ада.

130

Очите й не са звезди, не може

устата й с корал да се сравнят.

Тя няма бяла като перла кожа,

а гарванови плитки, смугла гръд.

Не бели рози — пищни и богати —

не алени са нейните страни,

ухае тя, но с нежни аромати

едва ли би могла да се сравни.

Страните й не са като жасмини,

не бих сравнил челото й с цветя.

Не знам как шестват нежните богини,

но знам, че стъпва по земята тя

и буди по-сърдечни възхищения

от много други, лъгани в сравнения.

131

Ти притежаваш тиранична власт.

Красива си и затова надменна.

И знаеш, че за сляпата ми страст

ти грееш като перла драгоценна.

Лицето ти — твърди една мълва —

не можело да причини страдание.

Но аз не споря с нея, знам това

от спора с мойто собствено стенание.

И с цел да убедя това сърце

и да отхвърля тези празни басни,

твърдя до сълзи: смуглото лице,

чело, ръце и скули са прекрасни.

Не е бедата в смуглото чело.

Беда е, че сърцето ти е зло.

132

Очите ти обичам. Гледат те

отвергнатия с обич и утеха.

Тъгуват те и болка се чете

във мрака им — жалейна, черна дреха.

И не подхожда първата бразда

на изгрева така на небесата,

и тази ранна, вечерна звезда

едва ли по отива на луната

от този взор на милото лице,

така лъчист, тъй нежен и прощален…

Да бе и твойто ледено сърце

във този траур нежен и печален,

аз бих се клел, че в мрака грее зрак,

че красотата е бездънен мрак.

133

Бъди проклета ти, душа, задето

другаря ми рани, измъчи мен.

Не стига, дето аз изстрадах, ето,

и той е роб на страшния ти плен.