Сърцето, чийто порив е нелеп,
да люби твоите грешки е съгласно.
Гласът ти не лъскае моя слух
и ласките ръката ми не чувства.
С петте си сетива оставам глух
за празника на всички чувства.
Но и петте ми бедни сетива
напразно се опитват от отдавна
да убедят сърцето ми в това:
че в твойто робство гибелта е явна.
Една утеха имам в тоя свят:
ти мой си грях и ти си моят ад.
142
Да, моята любов е моят грях.
Не ми прощаваш ти за мойте грешки.
А твоите? Сравни греха ми с тях
и виж сама чии ли са по-тежки.
Но разбери, не твоите уста
ще ме винят, отдавна осквернени,
изцапани с лъжи, без красота,
и със следи от клетви и измени.
По-грешна ли е моята любов?
По-свято ли е твоето терзание?
Не ме съди със този гняв суров,
смили се, ако чакаш състрадание;
но ако нямаш капка жал в душата,
не чакай милост и за теб самата.
143
Жената често, за да улови
на двора някой перест хубавец,
оставя даже своя син, уви
и… хуква подир дръзкия беглец.
Детето плаче, тя със зло лице
кокошия преследва господин,
кълне и хваща въздуха с ръце,
забравила съвсем за своя син.
Петлите често гониш ти така,
а аз — твой син, рева със пълен глас.
Хвани мечтата, погали с ръка
детето си, утеха чакам аз.
Несвъртнице! За беглите мечти
забравяш често любовта си ти.
144
За радост и за скръб две страсти в мене,
два образа ме следват всеки миг.
Бял ангел — момък с къдри позлатени
и сатана — жена със мургав лик.
И с цел да ме низвергне вдън земята,
а него да превърне в сатана,
въвежда във съблазън добротата
със хубостта си смуглата жена.
Но той дали е вече в неин плен?
Допускам, но не знам до тоя час.
Дружат един със друг — странят от мен,
и: „в ада й е той“, боя се аз.
Но туй със положителност ще знам,
когато го низвергне тя от там.
145
Аз мразя — каза тя със плам
и без да ще, призна пред мен
омразата си: но едвам
долови колко съм смутен
и тя замлъкна веднага.
От устните и ласки аз
бях слушал само досега,
но не и тоя гневен глас.
Аз мразя — тя повтори пак,
но вече първите зори
смениха в нея оня мрак
и той във дън земя се скри.
И тя додаде: „Мразя аз“,
но каза бързо: „О, не вас“.
146
Душа, ядро на моя свят греховен,
душа, метежен пленник на нощта,
ти изнемогваш, мреш от глад духовен,
пилееш се във външните неща.
Ти, гостенката, пръскаш щедри средства
за този свой наемен дом, без смут
натрупваш ти за червея наследства,
от теб добити с непосилен труд.
Расти душа! Граби от днес нататък
от тялото усещания ти.
Изчерпвай всяка радост без остатък,
живей в разкош, но външно не блести.
Смъртта ще спре пред тоя жив кипеж.
Смъртта е тлен, а ти, душа, не мреш.
147
Един болнав недъг е любовта.
Със остра жажда ден и нощ томи ме.
Недъгава, обича болестта
и в нея туй, което най боли ме.
Тя своя лекар — разума гневи:
въобще не се поддава на лечение!
Но вече тоя лекар заяви,
че е изгубил всякакво търпение.
И ето ме неизлечим болник.
Какво е мир душата ми не знае.
А мисълта отскача всеки миг,
пилее се без разум и блуждае.
Безумен взех нощта за светъл зрак,
а ти си ад: непроницаем мрак.
148
О, как слепи очите ми страстта:
не са съгласни с повечето зрения.
Без ум ли ме остави любовта,
та те отричат зримите явления?
Щом те са прави, то защо светът
със моите очи не е съгласен.
Ако ли не, защо не заявят,
че моят взор е беден и неясен.
И кой е прав? Очите или аз?
От погледа ми сълзи всичко крият.
И слънцето слепее тъй за час,
додето бури свода не измият:
Слепиш, любов, очите ми с потоци,
но пак не скриващ своите пороци.
149
Кой? Аз от теб останах непленен?
Но аз нали по собствено желание
воювам с теб срещу самия мен
и мра със рядко себеотрицание.
Не срещам ли врага ти като враг?
Обичам ли когото ненавиждаш?
Осъждам се жестоко, знаеш как,
когато ти напразно ме обиждаш.
Нали и всяка добродетел в мен