9
Вдовишките сълзи ти вдъхват страх.
Не се отдаде никому всецяло,
но ако утре се превърнеш в прах,
светът ще тръгне в черно наметало.
Вдовицата любимите черти
открива с радост в свойто поколение.
На вечна скръб осъждаш всички ти,
лишавайки света от утешение.
Разсипникът прахосва цял имот,
но разпилян — той пак е на земята.
А младостта не трае цял живот;
прахосана — умира красотата.
Но който сам на себе си е враг,
той друг не люби, няма мил и драг.
10
Кого обичаш? Никого. Небрежно
на смърт осъждаш своите черти.
Мнозина те обичат безнадеждно —
към никого не се привърза ти.
Свой собствен враг, без капка милост свойто
унаследено жилище рушиш.
Подриваш тайно тоя покрив, който
би трябвало с любов да обновиш.
O, промени се! Ще простя по-лесно.
Живей в сърцето с обич, не с вражди.
Стани това, което си телесно,
към себе си жесток недей бъди.
И тази твоя хубост някой ден
спаси в сина си, от любов към мен.
11
Ти вехнеш бързо, бързо и растеш.
В децата си растеш — ти в тях живееш.
И тоя изблик в бодрия младеж
ще считаш свой, когато остарееш.
Закон, изпълнен с мъдра красота.
Без него старост, немощ, мрак, руини
ще населят с безумие света,
и той ще свърши в шестдесет години.
Тоз, който е от красота лишен —
безлик и груб — да гине безвъзвратно.
Но с красота така си ти дарен,
че можеш да я върнеш многократно.
Като печат предай и по-нататък
в потомството си своя отпечатък.
12
Когато гледам как летят стрелките
и в мрак отнасят тоя златен ден,
когато вехне всеки цвят в лехите
и кичурът коси е посребрен,
когато рони сетен лист дървото —
подслон преди за руините стада —
и в ритлите един мъртвец — сеното,
ни кима с остра, щръкнала брада —
тъгувам, че на твоя чар и лято
им предстои да прецъфтят и те
като на всеки нежен цвят, когато
друг цвят в пръстта се готви да расте.
Щом дните преобръщат всичко в прах,
потомство остави да спори с тях.
13
Добре, бъди това, което си.
Ще бъдеш ти, додето дишаш тук.
Но щом смъртта и тебе покоси,
дано за теб ни спомня някой друг.
Ти имаш в заем тая красота,
но с тебе тя не се ли прекрати,
ти пак ще бъдеш, въпреки смъртта,
под друг прекрасен лик отново ти.
Кой би осъдил своя дом на мрак
и на студени зимни нощи, щом
би могъл да възобнови чрез брак
осъдения на разруха дом?
Синът ти нека каже някой ден:
„Баща ми ли? Той днес живее в мен“.
14
He, пo звездите не гадая аз.
Не бих могъл да кажа нито дума
какво ни носи следващия час,
война ли, глад ли, суша или чума.
Минутите не зная в своя ход
как с мълнии ще сменят ветровете.
И не чета по вечерния свод
каква съдба се пада на царете.
Но аз по тия две очи чета,
по тия две звезди, че ще оставиш
без истина и красота света,
ако зърно за посева забравиш.
И истината ще лежи в земята
за вечни времена до красотата.
15
Като помисля, че едничък миг
дели смъртта от радостното детство,
че тук като на сцена лик след лик
се нижат, гаснат в звездното вълшебство,
че все под туй небе като листа
поникваме, живееме и мреме,
и жизнен сок ни дава младостта,
но губим красотата си след време,
о, как ценя тогава този твой
разцъфнал цвят и младостта ти жива.
Но времето започва с теб двубой
и гони твоя ден в нощта мъглива.
Но в този бой в стеблото ти нов ден
от моя стих ще имаш присаден.
16
В бой с времето, защо не се опиташ
да изградиш за своя зрял разцвет
по-сигурна стена, а все разчиташ
на този мой безпомощен сонет?
Достигнал си върха на всяка радост.
Едно ли чисто любещо сърце
би пресъздало с цялата му младост
по-вярно от длето това лице?
Така животът сам възстановява
това, което времето с резец
и аз в сонета няма да поправя
със моя ученически писец.
Но, друже мой, спаси се сам от тление,
и то във свое собствено творение.
17
За доблестта ти как ли занапред
ще съди, който тоя том отвори.