и гасне с него цялата му слава.
Прославеният воин, веднъж разбит,
макар след сто спечелени сражения,
от фаворита не е по-честит:
съдбата му е мрак и унижения.
Но по-щастлив съм аз — несъкрушим,
със титлите „обичан“, „мил“, „любим“.
26
До моя крал. Един смирен слуга.
Покорен роб на твойто обаяние
изказвам свойта преданост сега
с това си просто, искрено послание.
О, няма много пищни думи там,
но може би ти голия им смисъл
без много труд ще облечеш и сам
във образи от твойта жива мисъл.
А може би над моя път суров
една звезда ще блесне и тогава
тя моята окъсана любов
ще облече във блясък и във слава.
Тогава с нея ще се хваля аз.
Но тя ще бъде тайна до тогаз.
27
Измъчен да блуждая, търся сън
в блажената прегръдка на леглото.
Но легна ли, отново литвам вън
в мечтите си по пътя на телото.
Мечтите ми навън политат пак,
към теб усърдно стотен път прииждат.
А моите очи покрива мрак,
какъвто само слепият е виждал.
И в мрака щом ликът ти заблести,
пред моя взор, лишен съвсем от зрение,
нощта изглежда приказна, а ти
си светло сякаш някое видение.
Тъй вечно в път се скитам, друже мой,
и ден, и нощ без отдих, без покой.
28
Но как, лишен от всякакъв покой,
да превъзмогна тази моя слабост?
Нощта не носи мир, денят и той
като нощта не ми донася радост.
Денят и мракът сключват враг и враг —
в свещен съюз невидими десници.
И аз, преследван от зори до мрак,
тъжа в нощта с измъчени зеници.
Денят да трогне, всеки миг твърди
устата ми, че ти си изгрев ясен.
Нощта лаская с нейните звезди.
Те имат, казвам, твоя взор прекрасен.
Но все по-блед е следващият ден
и все по-черен този мрак над мен.
29
Когато в спор със мрачната съдба
си спомня моя минал в скръб живот
и пращам пак молба подир молба
към глухия бездушен небосвод
и хулейки отново своя дял,
да се сменя веднага съм готов
със друг, в стиха по-бърже преуспял,
богат с мечти, поезия, любов —
тогава, спомнил твоето лице,
о, как проклинам тази слабост в мен.
И чучулига — моето сърце
посреща с химни идващия ден.
Със спомена за твоя властен чар
съм по-богат от всеки земен дар.
30
Когато паметта ми призове
на съд из мрака спомена неволен
и губя пак щастливи часове,
от старата си скръб отново болен,
аз, който плач не зная, съм готов
да плача с глас за мъртвите в земята
и пак тъжа над минала любов
и над лица, изтлели в тъмнината.
И вътре в мен един сподавен глас
изрежда мойте загуби смутено.
И пак заплащам твърде скъпо аз
това, което вече е платено.
Но мисълта за тебе, друже мой,
ми връща пак отнетия покой.
31
Във теб аз слушам множество сърца,
чиято смърт бе сякаш дълго явна.
И има в теб отблясък на лица,
забравени, погребани отдавна.
Не малко сълзи горестни пролях
и не едно надгробно казах слово.
Смъртта навреме ме лиши от тях,
но днес във теб се срещаме отново.
Във теб почива не едно лице
и не една любов неповторима.
И те ти връщат моето сърце
и част от мен: една черта любима.
На всички тях във теб, любов, дължа
и само твой, на тях принадлежа.
32
Но ако надживееш този ден,
когато мрак и моя дух обземе,
и си припомниш някой стих от мен,
написан в друго, по-щастливо време,
ще ме сравниш ли с някой нов поет?
О, той ще пише с по-дълбоко чувство,
но ти спаси от обич някой ред
от мойто превъзмогнато изкуство.
Да бях и аз един поникващ цвят
и да растях със тези поколения,
аз щях да бъда в този бъдещ свят
с поетите на нови откровения.
Когато дойдат те и аз съм прах,
цени: сърцето в мен, стила във тях.
33
Следил съм как изгряващите дни
ласкаят с царствен поглед планините.
След туй докосват с устни равнините
и позлатяват бледите вълни.
Но често позволяват небесата
на низшите мъгли да ги осеят,
и те до здрач под слънцето вилнеят,
лишавайки от светлина земята.
И мойто слънце грейна тъй за час,
и то над мен запали утрин ясна.