Но легна нисък облак между нас
и гордата му светлина угасна.
Това не ме изпълва със презрения.
Дори слънцата имат и падения
34
Безоблачен ми бе предсказан ден.
И тръгнах аз без плащ, но изведнъж
студена сянка легна върху мен:
застигнат бях от буря с град и дъжд.
И нищо, че след туй изгря за миг
и с нежност спря на моето лице
от облаците твоят плах светлик.
Не стопли той раненото сърце.
Не ме лекува твоята печал
и тоя срам във скъпите очи.
Това, че ти сега изпитваш жал,
обидата едвам ще облекчи.
Но твоите сълзи — тоя жив порой,
изми, изкупи всичко, друже мой.
35
Ти не скърби за тая си вина.
Не зная рози без бодли да има.
Мъглата скрива светлата луна
и в пъпката живее идна зима.
Грешихме всички. Моят тежък грях
са тези мои гибелни сравнения.
Аз всички твои грешки оправдах
и ти простих за всички прегрешения.
В съда аз взимам другата страна,
но неусетно пак застъпвам тази.
Вилнее в мене гражданска война,
воюват обич, страсти и омрази.
От теб ограбен, пак във този спор
споделям с тебе грях, вина, позор.
36
Със теб сме две отделни същества,
при все че в любовта сме с теб едно.
Но ти не бива да делиш това
позорно мое гибелно петно.
Еднакво ни обвързва любовта,
но своя скръб ти имаш, своя — аз.
И любовта ни не променя тя,
но граби радостта й час след час.
Не смея да ти кимна със глава.
Клеймото си ще нося твърдо сам.
Не ме посрещай с почести: с това
поемаш част от моя тежък срам.
Но аз без туй така се чувствам твой,
че твойта чест е моя, друже мой.
37
Като баща, съвсем изнемощял,
комуто не остава друга радост,
се радвам аз, без време остарял,
на твойта доблест, истина и младост.
Богатство, сили, знатност, красота
и остър ум, и почести, и слава,
и всяка твоя прелестна черта
със твоята любов ми се предава.
Не съм ни беден, нито състарен.
О, твойта обич с полъха на птица
трепти и блика в жив поток у мен,
а мен ми стига и една частица.
Какво ще искам аз от този свят?
Да имам теб е цяла благодат.
38
Нима на мойта муза липсват теми?
А тия мисли в твоя поглед тих?
Такива нежни, радостни поеми
едва ли ще повтори нечий стих.
И ти благодари на теб самия
за мойте сполучливи четива.
Но кой ли би останал ням при тия
така дълбоко трогващи слова?
Бъди десета муза, по умение
ти надмини далече деветте.
Стихът, роден от твойто вдъхновение,
и векове след теб да се чете.
И да прослави бъдещия ден
твореца в теб и труженика в мен.
39
Но как да те възпея аз не знам.
Нали си всичко най-достойно в мен.
Не зная аз кого възпявам сам
във тоя стих, на тебе посветен.
Да бъдем две различни същества,
с отделна обич, чувства и мечти.
Така ще имаш в моя стих това,
което заслужаваш само ти.
Раздялата е тежък гнет за нас.
Но често в часове на самота
прекарваме и някой хубав час
във мисли и мечти за любовта.
И тя дели сърцето ни на две,
за да блестиш във тези стихове.
40
О, всички мои страсти ако щеш
да вземеш, знай, че нищо пак не взимаш.
Каквото можеш страст да наречеш,
ти без това отдавна вече имаш.
Не те упреквам, че ме считаш свой
и че на любовта ми си посегнал.
За упрек си, че искаш, друже мой,
това, което беше пренебрегнал.
Прощавам ти, любим крадец, че ти
на нищия ограби нищетата.
Обидата сърцето ще прости,
но как раздор да понесат сърцата?
Ти злия, който ми се струваш благ,
убий ме, но недей ми става враг!
41
Невинните злини, които ти
ми причиняваш, без да искаш сам,
когато аз не съм със теб, почти
са само плод на юношески плам.
Ти, нежният, си с нежност обкръжен,
красивият — безумно си желан.
А кой ли, друже, от жена роден,
не бива от жената обладан?
Но мен поне защо не пощади?
Защо, от угризения обзет,
ти оня бунт във теб не победи,
а стъпка с твоя нейния обет?
Обета си — защото измени,
обета й — защото я плени.