42
Че тя е твоя, не скърбя, нали
така я чувствам близка и любима.
Че ти си неин; ей това боли;
и тази болка е непоносима.
Но аз пред мен ви оправдах почти:
обичаш я, защото ми е мила.
Заради мене си й скъп и ти:
тя част от мен във тебе е открила.
Изгубя ли макар един от вас,
понасям тежка загуба двукратно.
Ти имаш нея, тебе — тя, а аз
за двама ви умирам безвъзвратно.
Но аз нали във теб съм възплотен?
И значи тя обича само мен!
43
Насън те гледам с гаснещи очи.
Със буден поглед търся, не намирам.
Но мрака в него грее от лъчи,
когато нощем аз във теб се взирам.
Щом сянката ти пръска тоя мрак
и той за мене, слепия, редее,
то как чудесно нежния ти зрак
при пълна светлина ще ни огрее.
Щастлив ще бъда в този светъл ден,
когато видя наяве и живо
лика ти, който всяка нощ над мен
светлее в тъмнината колебливо.
Денят без теб е като нощ за мен.
И ти нощта превръщаш в ярък ден.
44
Да беше мисъл тази моя плът,
плътта да ме скове не би могла.
И бих поел към теб на дълъг път
в пространствата със скорост на стрела.
Да бъдеш и през три морета ти,
безкрайният простор не ще ме спре,
защото мигом ловките мечти
прелитат над бездънното море.
Но мисъл аз не съм, и за беда
пространствата вилнеят между нас.
Предимно плът — от пръст и от вода —
от теб лишен тъгувам вечно аз.
Земя — усещам тежестта й в мен.
Вода — за теб аз плача всеки ден.
45
Но другите ми две съставни части
са с теб, където и да идеш ти.
С нетленен огън палещите страсти
летят към теб с въздушните мечти.
Останал с две субстанции в момента,
когато с вест към тебе полетят
мечтите ми — два леки елемента,
как страдам аз в нерадостната плът,
лишен от равновесие, додето
стихийните ми страсти и мечти
не известят отново на сърцето,
че ти си здрав и че ме помниш ти.
И как се радвам! Но след миг почти
летят към теб и мисли, и мечти.
46
Воюват в мене поглед и сърце.
За тебе те започнаха войната.
Очите искат твоето лице,
сърцето иска свойта част в делбата.
Кълне се то, че твоите черти
живеят в него тайно и незримо.
Но моите очи твърдят, че ти
си тяхно отражение любимо.
Тогава спорът се отнася в съд
и мислите, изслушвайки страните,
решават мъдро тъй: да помирят
завинаги сърцето и очите.
Очите взимат твоето лице,
сърцето, твойто любещо сърце.
47
Сърце и поглед в мен са в мир сега
и даже се взаимно утешават,
когато той е пълен със тъга,
а то от много скръб се задушава.
Очите ми със сляпото сърце
споделят своите приказни видения.
Сърцето ми за твоето лице
заплаща с част от своите копнения.
Тъй в мойте мисли или наяве
и липсвайки, си вечно с мене ти.
Но ще убегнеш моите мечти,
със тях съм вечно аз, и с тебе — те.
И ако спя, пак твоето лице
събужда в мене спящото сърце.
48
Приготвяйки се пак за дълъг път,
дрънкулките си скрих сега добре,
за да не би без друго този път
безделник някой да ги прибере.
Но ти, пред който всеки накит скъп
и всеки бисер е нищожен, ти —
утеха моя, моя черна скръб,
теб може всеки да те похити.
Но де, в какво да те затворя аз,
за да те имам винаги? Не знам.
В това сърце, което всеки час
ти можеш лесно да напуснеш сам?
Уви, и там ще съблазниш крадците
ти, който би подкупил и светците.
49
Във този ден, когато видиш ти
последния ми дребен недостатък,
когато любовта ти отлети
и бъдеш с мен безмилостен и кратък,
когато вместо с влюбени очи
ме срещнеш с ясен поглед, без боязън,
любов във тебе няма да личи,
а само хлад и скрита неприязън.
Но като знам във този черен ден,
че аз за теб не бях достоен, тая
ръка в закана към самия мен
ще вдигна, ала теб ще оправдая.
Ти имаш право с мен да си суров.
Не съм заслужил твоята любов.
50
Но как тежи по тоя дълъг път
със всяка нощ и всеки нов престой
да смятам колко мили ме делят
и колко дни от тебе, друже мой.
Превит на две под моята тъга