Выбрать главу

на тебе само ти принадлежиш.

И ти, не друг, за твоите престъпления

срещу самия теб ще си простиш.

Създаден съм за туй: да те очаквам.

И аз те чакам, о, не се оплаквам.

59

Щом нищо не е ново, щом светът

е стар като ония мироздания

и раждаме сега за стотен път

отдавна вече раждани създания,

то нека върне паметта кръгом

с петстотин кръга онова светило

и ни покаже в някой древен том

едно лице, така добро и мило.

Да знам какво са мислили тогаз

за този образ сложно съвършенен.

Пред тях ли сме или са те пред нас,

или светът остава неизменен.

Но знам, че с по-тържествени слова

са славили по-малки божества.

60

Като вълни към пясъчния бряг

към своя край минутите летят:

една след друга, в непрестанен бяг,

към вечността неспирно се стремят.

Едвам роден и вече този сърп

пълзи към пълна зрелост в небосклона.

Но после, затъмнен и крив, и щърб,

в борбата губи своята корона.

А времето обрулва като цвят

лицата ни, дълбае с нож челата.

И всичко мре, и всичко в този свят

като трева ще легне под косата.

Но в моя стих ще грееш все така,

напук на тази жънеща ръка.

61

Но ти ли пращаш всяка нощ това

лице да бди под моите ресници?

И бдиш без сън над моята глава,

и будиш дълго моите зеници?

Душата ти ли идва на лъчи

в потайните ми мисли и желания

в лъжа и леност да ме уличи

и да измери моите деяния?

Не твоята любов над мене бди.

Уви, тя не е толкова голяма.

А моята любов до мен стои

на бодра стража, трепетна и няма.

Тя бди, додето ти отсъстваш тук,

далеч от мен и в близостта на друг.

62

Любов към мен самия ме владее,

прониква ме до дъно като сок.

Не знам да има средство и кое е

за този ми неизличим порок.

И струва ми се, няма по-голяма

от мойта красота и доблест тук

и струва ми се, на земята няма

от мене по-достоен никой друг.

Но спрял пред огледалото, което

ме отразява вярно, цял разбит,

сломен, с петна и бръчки по лицето,

аз виждам своя неподправен вид.

О, аз разбирам: онзи лик е твой.

Аз сбърках теб със мене, друже мой.

63

Срещу деня, когато като мен

не издържиш това жестоко бреме,

и мре по нещо в тебе всеки ден,

и вае бръчки гибелното време,

когато твоя радостен живот

ад бездните завърши своя полет,

и мрак обземе слънчевия свод,

и тръпне в хлад ограбената пролет,

срещу Деня от днес воювам аз,

за да не би с косата си тогава

да те пожъне като тревен клас

от паметите тъмната забрава.

За теб воювам срещу този ден,

със моя чер писец въоръжен.

64

Когато гледам как с един замах

руши света това свирепо време,

как горди кули стават пух и прах

и бронза мре под неговото бреме,

и как завзема с дни и часове

крайбрежията кипналата пяна,

и сушата протяга брегове

и граби свойта дан от океана,

и как пред този кръговрат от дни

и царствата не траят дълго време,

разбирам аз, че всичко се мени,

и времето от мен ще те отнеме.

А туй е смърт! Тъгувам аз безкрайно.

И щастието ми е тъй нетрайно.

65

Щом бронз, гранит, земята и морето

очаква смърт, то как ли в този свят

ще спори в нея — злата — туй, което

е уязвимо като нежен цвят?

О, как да съхраним едно дихание,

когато пред обсаждащите дни

дори скали изпадат в колебание

и стават прах колони и стени?

О, мрачни мисли! Как от злото време

блестящата му перла да спасим?

Но как с ръка махалото да спреме

и красотата де да приютим?

Не, няма де! Но твоя жив портрет

ще грее може би във този ред.

66

Зова смъртта. На този свят съм сит:

достойнства — родено лицемерие,

нищожества, придаващи си вид,

и гаврата с човешкото доверие

и с чест удостоени подлеци,

и с девственост търгуваща нечестност,

и силата в ръцете на скопци,

и съвършенство в мрак и неизвестност,

и с вид на вещ, на сведущ глупостта,

и в глупост обвинена прямотата,

и творчеството с вързана уста,

и истината в служба на лъжата.

Отдавна бих напуснал тази кал,

но, друже мой, за тебе ми е жал.