Но ти не чуваш! Мра във твоя плен
и всичко мое мре и чезне с мен.
134
Признавам, твой е. Но от този час
и аз съм твой — заложен като дреха.
Така ти него — мойто второ аз,
ще пуснеш ли за мен да е утеха?
И ти, и той не искате това.
Не го отстъпваш от суетна слава.
Той в робството ми сам се окова
и мой гарант — в залог у теб остава.
Ти! Ти постъпваш като зъл лихвар.
Изстискваш всяка радост от сърцата.
Преследваш вместо мен един другар —
но пак не ми възвръщаш свободата.
Той себе си заложи вместо мен,
но пак съм аз завинаги във плен.
Този сонет и следващият са построени върху игра на думи.
Името на поета Will (съкратено от William)
на английски значи още воля или желание.
135
Желание — това е мойто име!
Ти много си желала, пожелай
и мен — едно желание, вземи ме,
в желанията място ми отдай!
О, ти, чиято воля е безбрежна,
нима не ще да ми дадеш приют?
Към чуждите желания си нежна,
а само аз от теб не бивам чут.
Но както в тия пълни океани
приют намира онзи скитник дъжд,
сред другите неща, така желани,
ти приюти и мен, поне веднъж.
Не ме заставяй твърде да те моля,
а дай простор на страшната си воля.
136
Душата ти таи едно признание.
Кажи й кой съм аз — тя няма слух.
Аз имам странно прозвище: „желание“,
приют ми е желаещият дух.
И ти, така с желания богата,
вземи и мен със другите ведно.
За щедрите богатства на сърцата
не значи нищо този знак „едно“.
И нищо във безбройната редица,
за теб един, единствен, аз почти
приемам да остана единица,
но стига ти, да ме обикнеш ти.
Влюби се първо в моето название,
а после в мене. Аз съм цял Желание.
137
Ти сляпа си, любов, слепиш и нас.
Не виждам туй, което виждам ясно.
Не знам, не различавам вече аз
кое е грозно и кое прекрасно.
Окото може да се заблуди.
То — кораб следва другите в морето.
Но ти закотвяш в гибелни води
с неистини и със лъжи сърцето.
Защо аз сметнах за отделен двор
това, което е всеобща нива?
Но как отрича всичко моят взор
и във лъжите истини открива.
Любов, ти в мрак превърна светлината
и като чума ме обзе лъжата.
138
Когато се кълнеш с престорен глас,
че ти си само вярност, лъжеш пак.
Но въпреки това ти вярвам аз,
за да ме взимаш за незрял хлапак.
Лаская се, че ти изглеждам млад
и пак ти вярвам аз, макар да знам,
че мойта младост е обрулен цвят,
и лъжеш ти, и аз се лъжа сам.
Не ще признаеш своите лъжи,
а аз пък мойто мнимо лековерие.
О, любовта е цяло лицемерие
и възрастта безкрайно й тежи.
Лъжите в теб са с цел, във мен — неволни,
но двамата еднакво сме доволни.
139
Да оправдавам твоите лъжи
не искам аз и ти не ме заставяй,
Със сила по-добре си послужи,
но с хитрости, о, не, не ме ранявай.
Обичаш друг! Добре, пред мен поне
не хвърляй бегли погледи към оня.
От хитрости не се нуждаеш, не!
Сърцето ми не е обвито в броня.
Ти знаеш най-добре от всички тук,
че погледите могат да убият.
И затова поглеждаш ти към друг,
за да не падна мъртъв аз самият.
Но ти към мен добра недей бъди!
Убий ме с поглед, о, не ме щади!
140
Бъди тъй умна, колкото си зла.
Смълчаният ми стон не сепвай болно.
А иначе и болки, и тегла
ще заговорят с глас, почти неволно.
Не ме обичаш, излъжи ме, аз
се радвам и на твойто лицемерие.
Аз като болен в смъртния си час
посрещам всички лекари с доверие.
Не ме мъчи! Изгубил всяка свест,
не знам какво ще наговоря тука.
А тоя свят, лишен от ум и чест,
посреща с радост всяка злобна клюка.
От хулите ще те спаси измама:
лъжи, но външно се показвай пряма.
141
Не, моят поглед не е влюбен в теб.
Той твоите пороци вижда ясно.
Сърцето, чийто порив е нелеп,
да люби твоите грешки е съгласно.
Гласът ти не лъскае моя слух
и ласките ръката ми не чувства.
С петте си сетива оставам глух
за празника на всички чувства.
Но и петте ми бедни сетива
напразно се опитват от отдавна
да убедят сърцето ми в това:
че в твойто робство гибелта е явна.
Една утеха имам в тоя свят:
ти мой си грях и ти си моят ад.
142
Да, моята любов е моят грях.
Не ми прощаваш ти за мойте грешки.
А твоите? Сравни греха ми с тях
и виж сама чии ли са по-тежки.
Но разбери, не твоите уста
ще ме винят, отдавна осквернени,
изцапани с лъжи, без красота,
и със следи от клетви и измени.
По-грешна ли е моята любов?
По-свято ли е твоето терзание?
Не ме съди със този гняв суров,
смили се, ако чакаш състрадание;
но ако нямаш капка жал в душата,
не чакай милост и за теб самата.
143
Жената често, за да улови
на двора някой перест хубавец,
оставя даже своя син, уви
и… хуква подир дръзкия беглец.
Детето плаче, тя със зло лице
кокошия преследва господин,
кълне и хваща въздуха с ръце,
забравила съвсем за своя син.
Петлите често гониш ти така,
а аз — твой син, рева със пълен глас.
Хвани мечтата, погали с ръка
детето си, утеха чакам аз.
Несвъртнице! За беглите мечти
забравяш често любовта си ти.
144
За радост и за скръб две страсти в мене,
два образа ме следват всеки миг.
Бял ангел — момък с къдри позлатени
и сатана — жена със мургав лик.
И с цел да ме низвергне вдън земята,
а него да превърне в сатана,
въвежда във съблазън добротата