със хубостта си смуглата жена.
Но той дали е вече в неин плен?
Допускам, но не знам до тоя час.
Дружат един със друг — странят от мен,
и: „в ада й е той“, боя се аз.
Но туй със положителност ще знам,
когато го низвергне тя от там.
145
Аз мразя — каза тя със плам
и без да ще, призна пред мен
омразата си: но едвам
долови колко съм смутен
и тя замлъкна веднага.
От устните и ласки аз
бях слушал само досега,
но не и тоя гневен глас.
Аз мразя — тя повтори пак,
но вече първите зори
смениха в нея оня мрак
и той във дън земя се скри.
И тя додаде: „Мразя аз“,
но каза бързо: „О, не вас“.
146
Душа, ядро на моя свят греховен,
душа, метежен пленник на нощта,
ти изнемогваш, мреш от глад духовен,
пилееш се във външните неща.
Ти, гостенката, пръскаш щедри средства
за този свой наемен дом, без смут
натрупваш ти за червея наследства,
от теб добити с непосилен труд.
Расти душа! Граби от днес нататък
от тялото усещания ти.
Изчерпвай всяка радост без остатък,
живей в разкош, но външно не блести.
Смъртта ще спре пред тоя жив кипеж.
Смъртта е тлен, а ти, душа, не мреш.
147
Един болнав недъг е любовта.
Със остра жажда ден и нощ томи ме.
Недъгава, обича болестта
и в нея туй, което най боли ме.
Тя своя лекар — разума гневи:
въобще не се поддава на лечение!
Но вече тоя лекар заяви,
че е изгубил всякакво търпение.
И ето ме неизлечим болник.
Какво е мир душата ми не знае.
А мисълта отскача всеки миг,
пилее се без разум и блуждае.
Безумен взех нощта за светъл зрак,
а ти си ад: непроницаем мрак.
148
О, как слепи очите ми страстта:
не са съгласни с повечето зрения.
Без ум ли ме остави любовта,
та те отричат зримите явления?
Щом те са прави, то защо светът
със моите очи не е съгласен.
Ако ли не, защо не заявят,
че моят взор е беден и неясен.
И кой е прав? Очите или аз?
От погледа ми сълзи всичко крият.
И слънцето слепее тъй за час,
додето бури свода не измият:
Слепиш, любов, очите ми с потоци,
но пак не скриващ своите пороци.
149
Кой? Аз от теб останах непленен?
Но аз нали по собствено желание
воювам с теб срещу самия мен
и мра със рядко себеотрицание.
Не срещам ли врага ти като враг?
Обичам ли когото ненавиждаш?
Осъждам се жестоко, знаеш как,
когато ти напразно ме обиждаш.
Нали и всяка добродетел в мен
за мен е ценно качество със оглед
на туй, търпи ли страшния ти плен…
Завися цял от властния ти поглед.
О, аз разбирам твоето презрение.
Ти мразиш в мен лишения от зрение.
150
Каква е тази твоя страшна власт?
Как тя над мен безсилния владее?
Лишен от воля, лъжа с рядка страст
очите си, че слънцето не грее.
Така обайва тази сила зла,
че аз със чиста съвест и съзнание
прощавам в тебе злите ти дела
и всеки грях наричам обаяние.
Това, което мразят в тебе тук,
ме покорява и плени безславно.
Обичам в теб, което мрази друг,
не ме третирай с другите наравно.
За любовта ти съм достоен двойно.
Обичам в тебе всичко недостойно.
151
Не, любовта не знае угризения,
при все че съвестта е неин плод.
Не ме преследвай с твоите обвинения,
ти водиш моя непростим живот.
На тебе аз отдаден съм всецяло,
но ниски страсти моя дух влекат.
Духът ми съблазнява твойто тяло
и твоят дух подкупва мойта плът.
При името ти тя изтръпва цяла,
желана цел, преследвана така!
И тя пред теб застава просияла
и пада в твоите царствени крака.
Любов, познала черните падения,
познава, знае всички угризения.
152
Да, моята любов е моят гнет,
но теб ти тегне двойно прегрешение.
Ти с мен пристъпваш брачния обет,
а с него вършиш клетвонарушение.
Но имам ли наистина права
да те виня за твоите постъпки,
Аз сам извърших, знам добре това,
не две, а двайсет гибелни простъпки.
Кълнех се в добротата ти без страх,
във чувствата ти, в мнимата им трайност.
За всички твои грешки ослепях,
залъгвайки се с твойта всеотдайност.
Във твойта мнима красота се клех
и себе си без нужда сам петнех.
153
Бог Купидон почивал в сън дълбок.
Видели нимфи този рядък случай
и факела на дремещия бог
те потопили в пенестия ручей.
Потокът заклокочил с ясен звук.
Разплискал се, нагрял се до кипение…
И болните сега се стичат тук
от ручея да търсят изцеление.
Но Купидон, от погледа си той
доби искра за факела си смолест
и върху мен опита тоя зной…
И страдам аз сега от тежка болест.
Но ручей мен не ще ме излечи,
от този ад във твоите очи!
154
Почивал Купидон във сън дълбок
до свойта факла — източник на страсти.
Видели нимфи дремещия бог
и се стаили в околните храсти.
И факлата, захвърлена в страна,
която много мъки причинила,
една от тях в прохладната вълна
на пенестия ручей потопила.
Нагрели се студените води.
Мнозина в тях намерили спасение.
Аз също идвах често тук преди,
от твоя чар да търся изцеление.
Нагрява даже ручея страстта,
но ручей не охлажда любовта.
КРАЙ
I
© 1972 Владимир Свинтила, превод от английски
William Shakespeare
Sonnets, 1609
Уилиям Шекспир
Сонети
Преводач Владимир Свинтила
Държавно издателство — Варна, 1972
Свалено от „Моята библиотека“ http://purl.org/NET/mylib/text/2833