че можеш да я върнеш многократно.
Като печат предай и по-нататък
в потомството си своя отпечатък.
12
Когато гледам как летят стрелките
и в мрак отнасят тоя златен ден,
когато вехне всеки цвят в лехите
и кичурът коси е посребрен,
когато рони сетен лист дървото —
подслон преди за руините стада —
и в ритлите един мъртвец — сеното,
ни кима с остра, щръкнала брада —
тъгувам, че на твоя чар и лято
им предстои да прецъфтят и те
като на всеки нежен цвят, когато
друг цвят в пръстта се готви да расте.
Щом дните преобръщат всичко в прах,
потомство остави да спори с тях.
13
Добре, бъди това, което си.
Ще бъдеш ти, додето дишаш тук.
Но щом смъртта и тебе покоси,
дано за теб ни спомня някой друг.
Ти имаш в заем тая красота,
но с тебе тя не се ли прекрати,
ти пак ще бъдеш, въпреки смъртта,
под друг прекрасен лик отново ти.
Кой би осъдил своя дом на мрак
и на студени зимни нощи, щом
би могъл да възобнови чрез брак
осъдения на разруха дом?
Синът ти нека каже някой ден:
„Баща ми ли? Той днес живее в мен“.
14
He, пo звездите не гадая аз.
Не бих могъл да кажа нито дума
какво ни носи следващия час,
война ли, глад ли, суша или чума.
Минутите не зная в своя ход
как с мълнии ще сменят ветровете.
И не чета по вечерния свод
каква съдба се пада на царете.
Но аз по тия две очи чета,
по тия две звезди, че ще оставиш
без истина и красота света,
ако зърно за посева забравиш.
И истината ще лежи в земята
за вечни времена до красотата.
15
Като помисля, че едничък миг
дели смъртта от радостното детство,
че тук като на сцена лик след лик
се нижат, гаснат в звездното вълшебство,
че все под туй небе като листа
поникваме, живееме и мреме,
и жизнен сок ни дава младостта,
но губим красотата си след време,
о, как ценя тогава този твой
разцъфнал цвят и младостта ти жива.
Но времето започва с теб двубой
и гони твоя ден в нощта мъглива.
Но в този бой в стеблото ти нов ден
от моя стих ще имаш присаден.
16
В бой с времето, защо не се опиташ
да изградиш за своя зрял разцвет
по-сигурна стена, а все разчиташ
на този мой безпомощен сонет?
Достигнал си върха на всяка радост.
Едно ли чисто любещо сърце
би пресъздало с цялата му младост
по-вярно от длето това лице?
Така животът сам възстановява
това, което времето с резец
и аз в сонета няма да поправя
със моя ученически писец.
Но, друже мой, спаси се сам от тление,
и то във свое собствено творение.
17
За доблестта ти как ли занапред
ще съди, който тоя том отвори.
Но вижда бог: от скромния ми ред
дори и гробът повече говори.
Ако опиша погледа ти мил
и ако сложа образа ти в песен,
потомъкът ще каже: прекалил
и в земен лик е вложил лъч небесен.
Не ще повярва на стиха ми той
и укорил ме в преувеличения,
ще отсече, че този образ твой
е плод на поетични увлечения.
Но твоя син тогава да е жив,
от мен ще бъде по-красноречив.
18
Не зная с летен ден да те сравня ли?
По-свеж и по-красив си ти. На май
цветята късат бури развилняли
и лятото ни има своя край.
Небесното око ни ту слепи,
ту светлият му лик мъглата скрива.
Пригалва ни, ласкае и гнети
природата с прищявка променлива.
И само не умира твоят ден,
и само твойто лято е безкрайно.
Не ще те лъхне смъртен дъх студен,
в сонетите ми ще живееш трайно.
Додето тук човешка гръд тупти,
сред живите ще бъдеш жив и ти.
19
Смири, о време, тигровата челюст,
човечеството цяло прах стори,
лиши лъва от прежната му смелост
и феникса в кръвта му изгори.
Изпълвай с радост всяка нова пролет,
със скръб изпълвай есента и нас.
Руши света в неспирния си полет,
но само туй ти забранявам аз:
приятеля ми твоите мигновения
да не изрязва с тоя тъп резец —
а нека за безбройни поколения
чертите му останат образец.
Но и да нямаш милост, в този мой
безсмъртен стих ще диша вечно той.
20
Лицето на жена, но гордо, живо
от вещата природа имаш ти,
и женствено сърце, но не фалшиво,
жена-момче с божествени черти.
Очите ти са без тъга лукава,
сияещи от меки светлини,
с мъжествен поглед, който покорява
сърцата на мъже и на жени.
Жена от тебе беше сътворила
природата, но влюбена, уви,
в творбата си, от мен те взе насила
и женските сърца ощастливи.
Да бъде тъй! Но ти обичай мен,
а тях измъчвай само в твоя плен.
21
Не слагам ярки багри в моя стих.
Не съм като поетите, които
сравняват всичко с небосвода тих
и всекиго възнасят до звездите.
Те нека кичат своите стихове
със рими за звездите и луната,
за пролетните нежни цветове
и скритите съкровища в земята.
Но моят стих ще бъде по-правдив,
не лъже той, повярвай на поета:
ти като всеки смъртен си красив,
а не като звездите на небето.
И нека други пеят с пълен глас.
Не те лаская, не търгувам аз.
22
На огледалото не вярвам аз.
Чертите ми не са се състарили.
Не може да удари моя час,
преди и ти да остарееш, мили.
Защото в твойто хубаво лице
сърдечната ми радост се оглежда.
Живееш в мен, аз в твоето сърце,
от теб по-стар как мога да изглеждам?
Затуй не остарявай всеки ден!
Сърцето ми е в тебе. Предпазливо
носи го, както нося твойто в мен
и като майка пазя боязливо.