не се ли впива като глад и жажда?
Гладът, засищан всеки божи ден,
със нови сили всеки ден се ражда.
И ти любов, и твоите очи,
наситили глада си, не копнеят.
Но нека глад и утре в тях личи —
родени да пламтят, а не да тлеят.
И нека стане океан, сърце,
от този промеждутък без любов,
на чийто бряг, протягайки ръце,
да срещнем любовта със благослов.
Или да бъде зима той, която
събужда в нас копнеж за ново лято.
57
За роба няма други занимания,
освен да бърза при уречен знак.
Така, следейки твоите желания,
и аз прекарвам с дни пред твоя праг.
Стрелките не следя нетърпеливо,
окайвайки съдбата си наум.
И не кълна раздялата горчиво,
излизайки по даден знак без шум.
И даже в своите помисли ревниви
не дръзвам нищо да те питам аз.
И беден роб, аз считам за щастливи
прекаралите с теб, макар и час.
Прави каквото щеш! Лишен от зрение,
не зная аз какво е подозрение.
58
Опазил бог! Нима, роден в неволя,
аз бих посмял да питам: „Докога?“
Да броя часовете, да те моля,
да бъда повече от твой слуга.
Аз само чакам, без да се оплаквам,
понасяйки раздялата едва.
Но моята съдба е да очаквам
и без да се оплаквам при това.
Било в дела, било във развлечения
на тебе само ти принадлежиш.
И ти, не друг, за твоите престъпления
срещу самия теб ще си простиш.
Създаден съм за туй: да те очаквам.
И аз те чакам, о, не се оплаквам.
59
Щом нищо не е ново, щом светът
е стар като ония мироздания
и раждаме сега за стотен път
отдавна вече раждани създания,
то нека върне паметта кръгом
с петстотин кръга онова светило
и ни покаже в някой древен том
едно лице, така добро и мило.
Да знам какво са мислили тогаз
за този образ сложно съвършенен.
Пред тях ли сме или са те пред нас,
или светът остава неизменен.
Но знам, че с по-тържествени слова
са славили по-малки божества.
60
Като вълни към пясъчния бряг
към своя край минутите летят:
една след друга, в непрестанен бяг,
към вечността неспирно се стремят.
Едвам роден и вече този сърп
пълзи към пълна зрелост в небосклона.
Но после, затъмнен и крив, и щърб,
в борбата губи своята корона.
А времето обрулва като цвят
лицата ни, дълбае с нож челата.
И всичко мре, и всичко в този свят
като трева ще легне под косата.
Но в моя стих ще грееш все така,
напук на тази жънеща ръка.
61
Но ти ли пращаш всяка нощ това
лице да бди под моите ресници?
И бдиш без сън над моята глава,
и будиш дълго моите зеници?
Душата ти ли идва на лъчи
в потайните ми мисли и желания
в лъжа и леност да ме уличи
и да измери моите деяния?
Не твоята любов над мене бди.
Уви, тя не е толкова голяма.
А моята любов до мен стои
на бодра стража, трепетна и няма.
Тя бди, додето ти отсъстваш тук,
далеч от мен и в близостта на друг.
62
Любов към мен самия ме владее,
прониква ме до дъно като сок.
Не знам да има средство и кое е
за този ми неизличим порок.
И струва ми се, няма по-голяма
от мойта красота и доблест тук
и струва ми се, на земята няма
от мене по-достоен никой друг.
Но спрял пред огледалото, което
ме отразява вярно, цял разбит,
сломен, с петна и бръчки по лицето,
аз виждам своя неподправен вид.
О, аз разбирам: онзи лик е твой.
Аз сбърках теб със мене, друже мой.
63
Срещу деня, когато като мен
не издържиш това жестоко бреме,
и мре по нещо в тебе всеки ден,
и вае бръчки гибелното време,
когато твоя радостен живот
ад бездните завърши своя полет,
и мрак обземе слънчевия свод,
и тръпне в хлад ограбената пролет,
срещу Деня от днес воювам аз,
за да не би с косата си тогава
да те пожъне като тревен клас
от паметите тъмната забрава.
За теб воювам срещу този ден,
със моя чер писец въоръжен.
64
Когато гледам как с един замах
руши света това свирепо време,
как горди кули стават пух и прах
и бронза мре под неговото бреме,
и как завзема с дни и часове
крайбрежията кипналата пяна,
и сушата протяга брегове
и граби свойта дан от океана,
и как пред този кръговрат от дни
и царствата не траят дълго време,
разбирам аз, че всичко се мени,
и времето от мен ще те отнеме.
А туй е смърт! Тъгувам аз безкрайно.
И щастието ми е тъй нетрайно.
65
Щом бронз, гранит, земята и морето
очаква смърт, то как ли в този свят
ще спори в нея — злата — туй, което
е уязвимо като нежен цвят?
О, как да съхраним едно дихание,
когато пред обсаждащите дни
дори скали изпадат в колебание
и стават прах колони и стени?
О, мрачни мисли! Как от злото време
блестящата му перла да спасим?
Но как с ръка махалото да спреме
и красотата де да приютим?
Не, няма де! Но твоя жив портрет
ще грее може би във този ред.
66
Зова смъртта. На този свят съм сит:
достойнства — родено лицемерие,
нищожества, придаващи си вид,
и гаврата с човешкото доверие
и с чест удостоени подлеци,
и с девственост търгуваща нечестност,
и силата в ръцете на скопци,
и съвършенство в мрак и неизвестност,
и с вид на вещ, на сведущ глупостта,
и в глупост обвинена прямотата,
и творчеството с вързана уста,
и истината в служба на лъжата.
Отдавна бих напуснал тази кал,
но, друже мой, за тебе ми е жал.
67
Защо и той живее в този грях?
Дали за да му бъде оправдание?