Но как така? Нима не го е страх
в пороците да влага обаяние?
Защо ли грабят мъртвите цветя
на бузите му живите творения?
Защо ли търси тази грозота
фалшиви рози, мъртви украшения.
Защо ли го роди под този свод
природата, която няма сили
и в другите да влее нов живот,
а черпи кръв от неговите жили?
Роди гоэ за да знае този свят
защо е нищ и как е бил богат.
68
Ликът му пази белега на дните,
когато красотата — цвят и тя,
умираше и никнеше в лехите,
далече от фалшивите цветя.
И никой в онова блажено време
не смееше златистата вълна
от мъртвото чело с бръснач да снеме,
за да тежи на други рамена.
Лицето му излъчва чиста радост
и девствена, антична красота.
Той в дрипи не облича свойта младост,
не търси свежест в чуждите лета.
Природата го даде на земята,
за да сравниме фалша с красотата.
69
Видът във тебе — част от теб все пак —
достъпното във теб за съзерцание,
видът ти има и над твоя враг
неволно, силно, властно обаяние.
Но външно тачат външния ти вид.
И същите уста неумолимо
осъждат в тебе твоя образ скрит —
сърцето ти останало незримо.
За него има някаква мълва.
Измерват го по твоите деяния.
И заглушава дивата трева
на розите ти нежните ухания.
За тази чисто външна обаятелност
причината е твойта невзискателност.
70
Не злото в тебе хулят, не това.
Доброто в теб е жертва на мълвата.
Но може ли да опетни мълва? —
една свадлива врана в синевата!
Добър си ти и тази клевета
те прави само с нищо несравним.
От червей страдат нежните листа —
ти като нежен лист си уязвим.
През младостта си ти не падна в плен,
но в плен попадна не един пленител.
Но твойта чистота до този ден
не сепва дръзкия хулител.
Без тази лека сянка във очите
ти само би царувал над душите.
71
Умра ли аз, скърби за своя мил,
додето вън не възвести мълвата,
че тоя низък свят съм заменил
със друг един по-низш живот в земята.
Ако на тази книга спреш очи,
не си припомняй кой я е написал.
Не искам в твоя поглед да личи
тъга по мен и друга скръбна мисъл.
Недей! Не искам споменът за мен
да се превърне в някакво терзание.
Но да умрат в един и същи ден
и твойта обич, и това дихание.
И не плачи! Не искам да тъжиш
и с тази скръб по мен да се петниш.
72
За да не разпитват някой ден
с какво спечелих твойто обожание,
ти след смъртта ми забрави за мен
и обгради живота ми с мълчание.
Тъй малко в мен са светлите черти,
достойнства, добри страни и други,
че без да щеш, ще ми припишеш ти
неверни и измислени заслуги.
И да не би от обич някой ден
с неистини и себе си да мамиш,
и моя спомен зарови със мен.
Ти два пъти успя да ме засрамиш:
разбра какво със мене само губиш
и все таки можа да ме залюбиш.
73
Това годишно време виждаш в мен,
когато зъзнат тук-таме листа
и пее само вятърът студен,
където птици свиреха с уста.
Във мен ти виждаш онзи тъжен час,
когато гасне слънчевият зрак,
и тоя свод, отнет сега от нас,
като смъртта забулва всичко в мрак.
В мен виждаш лъч от тоя огън ти,
във който гасне миналия ден.
Сега смъртта изпепели почти
това, което бе живот за мен.
Ти виждаш края, моя край, но той
ни свързва по-сърдечно, друже мой.
74
Когато ме откарат под арест,
от който няма как да се отсроча,
ще имам този стих за скръбна вест
и той ще е надгробната ми плоча.
Ще видиш в него туй, което бях —
на теб каквото беше посветено.
Земята нека вземе моя прах,
ти имаш по-добрата част от мене.
Трупа ми само ще изгубиш ти.
Това, което беше в мен утайка,
което може с нож да похити
по пътя всяка скитническа шайка.
Ще вземе моя труп пръстта корава,
но моето сърце на теб остава.
75
Това си ти за жадния ми взор:
прохладен дъжд през много жарко лято.
И с тебе аз съм вечно във раздор —
като лихвар със скритото си злато.
Ту аз ликувам, ту слухтя едвам,
ту вечно дебна, пълен със злорадства.
Ту бих желал да бъда с тебе сам
и ту да блесна с моите богатства.
Понякога като след празник сит
и жаждущ след това до утомление.
Без своя радост, само с теб честит,
надежда моя, щастие, мъчение.
И ден след ден така се мъча тайно,
безкрайно беден и богат безкрайно.
76
Защо стихът ми е така лишен
от рими и похвати непривични?
Не трябва ли у него някой ден
и аз да вложа новости ритмични?
Аз все преписвам стари стихове,
повтарям се отново и отново.
И сякаш може да ме назове
по име от стиха ми всяко слово.
Защото те обичам, за това,
защото много те обичам, мили,
повтарям вече казани слова
и пръскам пропилените си сили.
И слънцето над мен е все такова,
и мойта обич не е никак нова.
77
Стъклото старостта ще ни покаже,
часовникът — отлитащия час.
Но някой ред от нас ще ни разкаже
неща, мечтани от самите нас.
По бръчките в това стъкло правдиво
пресмятаме изминатия път.
А в стария часовник търпеливо
минутите към вечността текат.
Вложете в някой лист това, което
едва ли паметта ще съхрани.
Със този плод, откъснат от сърцето,
ви чака среща някога — след дни.
Как тоя лист, попаднал ни наслуки,
за нас е често пълен със поуки!
78
Аз често те наричах вдъхновител
и с нежните си песни те открих
на не един изкусен съчинител,