Выбрать главу

В това едва ли си така способен.

О, аз съм туй, което ти решиш,

и ако искаш — някак си особен.

Ще ходиш вече на разходка сам.

А аз за тебе млъквам и едва ли

пред някого и с нещо ще издам,

че двамата със тебе сме дружали.

Ще се намразя сам. Не ми е драг

човека, който срещаш като враг.

90

Към мене щом ще стинеш, то сега,

когато с всички съм в раздор, изстивай.

Бъди за мен и ужас, и тъга,

последната ми загуба не бивай!

Скръбта когато превъзмогна, ти

недей да ме раниш последен скрито.

За да не свърша доубит почти

след бурна нощ и утро дъждовито.

Но щом ме видиш, че стоя едва,

от мерзости притиснат до стената —

върви си днес, да срещна днес това

безмилостно коварство на съдбата:

бедата, злото, ужасът нелеп,

да се лиша завинаги от теб.

91

Един се хвали с ловкост и успехи,

със сила друг, а трети със предци.

Един с богатства, почести и дрехи,

а друг със хрътки, ястреби, жребци.

И всеки има по едно пристрастие,

и всеки нещо повече цени.

Но другаде се крие мойто щастие,

не в кучета, богатства и жени.

От всеки род и всякакви успехи

по-скъпа ми е твоята любов,

по-ценна е от скъпоценни дрехи,

по-весела от пиршества и лов.

Аз имам теб. Без теб ще бъда пак

каквото бях: последният бедняк.

92

Но ти, от мен не ще убегнеш ти.

За цял живот оставаш в моя плен.

За цял живот… додето отлети

дъха ми с твойта нежна страст към мен.

Да се боя от хиляди беди,

когато значи смърт една от тях?

Не съм зависим, както бях преди,

от твойто зло не ме е вече страх.

Измяната ти — този остър нож —

ще ме прониже смъртно, но така

и моят жребий няма да е лош:

бях твой, ще мра от твоята ръка.

Ще мра щастлив! Но как да знам кога?

Ти може би ме лъжеш и сега?

93

Добре, приемам, верен си ми, ето,

че за любов ще взема някой ден

привидността, та ако не сърцето,

то погледа ти да остане с мен.

В очите ти не ме следи враждата,

но аз не знам обичаш ли ме ти.

Аз знам лица, белязани с лъжата,

бездушни и с безизразни черти…

Но не и ти! По воля на небето,

когато лъжат твоите уста,

дори тогава, с ласка на лицето

ти дишаш непорочна чистота.

Като Адам аз вкусвам цял живот

от този твой горчив, измамващ плод.

94

Но който има власт да нарани,

а не използва тази страшна власт,

и който буди страсти, а стои

като гранит, студен, над всяка страст,

тогова чака вечна благодат

и своя плод му дава в дар земята.

Творец и господар на своя свят,

той властва, без да иска, над сърцата.

Тъй цветето полето весели,

макар че не за туй се разцъфтява.

Но щом порокът в него се всели

и буренът по дъх го превишава.

И плевелът на дъх е по-богат

от всеки гнил, от всеки мъртъв цвят.

95

Позора си умело скриваш ти.

Но както червей в розовия стрък

незрим дълбае гибелни черти,

така и теб разяжда скрит недъг.

Езикът, който често те петни,

отдавна подозирайки това,

и в хулите си даже те цени.

Ти в чест превръщаш долната мълва.

Какъв дворец порокът е избрал

и как е съумял да се смекчи!

Под красотата като под воал

недъгът става скрит и не личи.

Пази се, друже, от такъв разкош.

Ръжда е той за острия ти нож.

96

Един осъжда буйния ти нрав,

на друг се нрави твоя нежен смях.

Тъй вечно ти за някого си прав

и добродетел правиш всеки грях.

Парче стъкло на царската ръка

веднага се превръща в скъп елмаз.

И твоите недостатъци така

са често ценни качества за нас.

Ако вълкът се предреши в овца,

безброй овце без труд ще похити.

Но колко много глупави сърца,

без чужда помощ похищаваш ти.

Но спри, недей! Аз тъй се чувствам твой,

че твойта чест е моя, друже мой.

97

Раздялата ни беше дълга зима.

Каква тъга без теб прекарах аз,

каква тъма владя непроходима

и декемврийска пустота, и мраз!

А всъщност вън цареше късно лято,

и тежка с плод настъпи есента

като вдовица бременна, която

се готви да роди във самота.

И сякаш тая есен в дървесата

наистина осиротя плодът.

Ти само даваш лято на земята,

без теб дори и птиците мълчат,

или на зима в клоните запяват

така, че и листата пожълтяват.

98

Април дойде без теб и своя полет

той в мъртвите неща дори всели.

И тежкият Сатурн през тази пролет

се смя в небето и се весели.

Но с багрите, със шепота дървесен

и с птичия възторг не разцъфтя

и не възкръсна лятната ми песен:

не късах аз наболите цветя.

От рози аленеещи лехите

и кринът, който снежен в тях расте,

не замениха устните, страните,

чието бледо копие са те.

В мен беше зима, а това брожение

бе сякаш твое живо отражение.

99

Упрекнах теменужката: дали

от теб не взима своето дихание.

Тя има твойта красота, нали?

И тая прелест, същото ухание?

Във оня крин ръцете ти видях

и миглите ти в ригана, а този

уханен цвят е бял със твоя страх.

но твоя плам е в алените рози.

И тая роза с бял и ален цвят

е с твоя дъх естествено, но злата

заплаща скъпо твоя аромат:

виж червея-мъстител, скрит в листата.

Какви цветя растат на този свят

и все са с твоя мирис или цвят.

100

Къде си, музо, ти? Защо мълчиш?

Дали забрави кой те вдъхновява

или нищожни песнички твориш

и унижаваш светлата си слава?

Пей, музо моя, но за този дух,

от който чакаш своето признание

и който е изострил твоя слух