— Тежко ни на нас, клети сираци! — и двамата кумове почнаха да плачат на глас.
— Какво има, Солопий? — каза влезлият в това време Грицко. — Кой те е вързал?
— А, Голопупенко! Голопупенко! — извика зарадван Солопий. — Ето, куме, тоя е същият, за когото ти говорех. Ех, юначага! На, Бог да ме убие ей тук, ако не изсмука пред мен една кана, голяма горе-долу колкото главата ти, и дори не се намръщи.
— Защо тогава, куме, ти не зачете такъв славен момък?
— Ето, както виждаш — продължи Черевик, като се обърна към Грицко, — Бог ме наказа навярно, загдето сгреших пред теб. Прости ми, добри човече. Повярвай, готов съм да сторя всичко за теб… Но какво да правя? Дяволът е влязъл в старата.
— Аз не съм злопаметен, Солопий! Ако искаш, ще те освободя!
Той смигна на момците, които го пазеха, и те сами се спуснаха да го развързват.
— Но и ти стори каквото трябва: сватба! Па да погуляем тъй, че цяла година да ни болят нозете от хопак!
— Добре, виж това е добре! — каза Солопий и се плесна по ръцете. — Сега ми стана толкова весело, като че руснаците са отвлекли моята бабичка. Какво има да се мисли: бива ли, или не бива тъй — още днес ще направим сватбата и свършено!
— Не забравяй, Солопий, след един час ще дойда при теб; а сега си върви у дома; там те чакат купувачи за твоята кобила и за пшеницата!
— Как, нима кобилата се намери?
— Намери се!
От радост Черевик се втрещи, загледан подир Грицко, който си отиваше.
— Е, Грицко, лошо ли си свършихме работата? — каза високият циганин на забързалия момък. — Нали сега воловете са мои?
— Твои са, твои!
XIII
Не бой се, майчице, не бой се, обуй се с червени ботушки, тъпчи враговете под нозете си: нека твоите подкови да дрънкат! Нека твоите врагове да млъкнат!
Подпряла с лакът хубавичкото си личице, Параска се бе замислила, седнала сама в стаята. Много блянове се въртяха в русата й глава. Ту лека усмивка изведнъж раздвижваше алените й устнички и някакво радостно чувство повдигаше тъмните й вежди, ту облак на замисленост отново ги отпускаше над кафявите светли очи.
„Ами ако не се сбъдне онова, което казваше той? — шепнеше тя с израз на съмнение. — Ами ако не ме дадат? Ако… Не, не, това няма да бъде! Мащехата ми прави всичко, каквото й хрумне, нима и аз не мога да правя, каквото поискам? Ако е за упоритост, и аз я имам доста. А колко е хубав, как чудно горят черните му очи! Колко хубаво казва: «Параске, гълъбице!» Как му отива бялата свитка! Само поясът му да беше по-светъл!… Нищо, аз ще му изтъка, като се преместим да живеем в нова къща. Не мога да мисля без радост — продължаваше тя, като извади от пазвата си облепено с червена хартия огледалце, което беше купила от панаира, и се огледа в него със скрито удоволствие. — Когато я срещна тогава някъде, за нищо на света няма да я поздравя, ако ще да пукне. Не, мащехо, доста си била заварената си дъщеря! По-скоро пясък ще поникне върху камък и дъбът ще се наведе над водата като върба, отколкото аз да се приведа пред теб! Но виж, че забравих… чакай да премеря шапчицата, макар да е на мащехата, как ще ми стои!“ Тя се изправи и като държеше в ръце огледалцето с наведена към него глава, премина трепетно по стаята, сякаш се страхуваше, че ще падне, виждайки под себе си вместо пода тавана с наредените под него дъски, от които неотдавна се беше строполил попският син, и рафтовете с наредените по тях гърнета. „Да не би наистина да съм дете — извика тя със смях, — страхувам се да стъпя.“
И почна да потупва с крак все по-смело; най-после лявата й ръка се отпусна и се опря на кръста, тя започна да танцува, като подрънкваше с подковките, държеше пред себе си огледалото и тананикаше любимата си песен:
В това време Черевик надникна през вратата и като видя дъщеря си, че танцува пред огледалото, спря се. Той дълго гледа и се смя на невижданата прищявка на девойката, която се бе унесла и сякаш не забелязваше нищо. Но когато Черевик чу познатите звуци на песента, всичко у него заигра; гордо сложил ръце на кръста, той излезе напред и се впусна да играе, да прикляква, като забрави всичките си грижи. Високият смях на кума накара и двамата да трепнат.
— И таз добра, бащата и дъщерята празнуват сами сватба! Я по-скоро вървете: годеникът дойде!