— За какво си се натъжил, Грицко? — извика един висок загорял циганин и тупна по рамото нашия момък. — Дай воловете за двайсет!
— Ти все за воловете, та за воловете. Вашето племе мисли само за печалба. Как да хване и да измами добрия човек.
— Ту, дяволе, теб не на шега те е прихванало. Да не е от яд, че сам си натрапи годеница?
— Не, аз не съм такъв; аз стоя на думата си; сторя ли веднъж нещо, то ще бъде докрай. Но тоя дъртак Черевик, изглежда, няма съвест за пара: даде дума, а се дърпа назад… Но него няма защо да обвинявам, той е дръвник и толкоз. Това са игри на старата вещица, която днес с момчетата здравата наругахме на моста. Ех, да бях цар или велик господар, пръв щях да обеся всички тия глупци, които оставят жените им да ги яздят…
— Ще отстъпиш ли воловете за двайсет, ако накараме Черевик да ни даде Параска?
Грицко го погледна смаян. В мургавите черти на циганина имаше нещо злобно, язвително, долно и същевременно високомерно: който го погледнеше, беше веднага готов да признае, че тая чудна душа е изпълнена с големи достойнства, за които обаче на земята има само една награда — бесилката. Устата, съвсем хлътнала между носа и острата брада, винаги озарена от усмивка, малките, но живи като огън очи, постоянно сменящите се по лицето му светкавици на начинания и замисли — всичко това сякаш изискваше особено, също така чудновато облекло, каквото той носеше тогава. Тоя тъмнокафяв кафтан, който само от едно досягане би се разсипал на прах, дългата черна коса, която падаше на фъндъци върху раменете, обувките на загорелите боси нозе — всичко това сякаш се беше сраснало с него и образуваше неговата същина.
— Не за двайсет, за петнайсет ще ти ги дам, стига да не ме излъжеш! — отговори момъкът, без да сваля от него изпитателните си очи.
— За петнадесет ли? Добре. Помни тогава: за петнайсет. Ето ти една синица3 капаро!
— Ами ако излъжеш?
— Излъжа ли те — капарото е твое!
— Добре! Дай си ръката.
— Дай!
VI
Каква беда, Роман иде и сега ще ме набие, пък и вие, пан Фома, ще си изпатите.
— Насам, Афанасий Иванович! Тук плетът е по-нисък, вдигнете си крака и не се бойте: моят простак отиде да спи с кума си под колата, да не би руснаците да отмъкнат нещо!
Така свирепата съжителка на Черевик любезно насърчаваше попския син, който, след като се беше долепил страхливо до стобора, скоро се покатери на плета и дълго стоя колебливо върху него като дълго страшно привидение, измервайки с око къде ще бъде по-добре да скочи, и най-после се стовари с шум в бурена.
— Каква беда! Да не сте се ударили, да не сте си строшили, Боже опази, врата? — шепнеше грижливата Хивря.
— Шт! Нищо, нищо, любезна Хавроня Никифоровна! — продума с болка и с шепот попският син и се изправи на нозете си. — Като се изключи само ужилването от копривата, това змиеподобно растение по думите на покойния отец протопоп.
— Да идем тогава в стаята, там няма никой. А пък аз мислех вече, Афанасий Иванович, да не ви е боляло глава или сърце. Никакъв ви няма. Е, как сте? Чух, че господин баща ви спечелил сега всевъзможни неща!
— Съвсем дребна работа, Хавроня Никифоровна; татко получи през целия пост всичко петнайсет чувала жито, четири чувала просо, стотина погачи, а кокошките, ако човек ги преброи, няма да излязат и петдесет, яйцата пък са повечето вмирисани. Но истински сладостни приношения, примерно казано, ми предстои да получа само от вас, Хавроня Никифоровна! — продължаваше попският син, като я поглеждаше умилно и се присламчваше по-близо до нея.
— Ето ви и приношенията, Афанасий Иванович — продума тя, като сложи на масата паниците и превзето закопча блузата си, която уж случайно се беше разкопчала. — Варенички, пшеничени галушки, тиганици, сирни банички!
— Обзалагам се, че най-изкусните ръце от целия Евин род са приготвили всичко това — каза попският син, като се залови за баничките и притегли с другата ръка вареничките. — Но, Хавроня Никифоровна, моето сърце жадува да получи от вас гозба, по-сладка от всички тиганици и галушки.
— Съвсем не мога да зная каква гозба ви се иска, Афанасий Иванович! — отговори пълната хубавица, като се престори, че не го разбира.