Самият Кливланд беше знаменитост, макар повечето хора да проявяваха пълно невежество по отношение на името и постиженията му. Беше авторитет в науката по душевните болести и автор на два превъзходни учебника върху подсъзнателното. Беше член и на Дружеството за психически проучвания и изследовател на окултното, доколкото то засягаше собствените му заключения и научни теми.
По природа бе особено чувствителен към атмосферата и чрез умишлени тренировки бе задълбочил тази своя естествена дарба. Когато най-накрая стигна до къщата и потропа на вратата, изпита някаква възбуда, засилен интерес, сякаш всичките му сетива изведнъж се бяха изострили.
Приглушените гласове вътре едва долитаха до него. Когато почука, изведнъж настъпи мълчание, после той чу как някакъв стол изстърга по пода. След още една минута вратата се отвори широко от момче на петнайсетина години. И Кливланд успя покрай рамото на момчето да хвърли поглед върху сцената вътре.
Напомни му на интериор от някой холандски майстор. Кръгла маса, сложена за вечеря, семейството, насядало около нея, една-две потрепващи свещи и всичко това осветено от огъня в камината. Бащата, едър мъж, седеше от едната страна на масата, дребна сивокоса женица с уплашено лице седеше насреща му. С лице към вратата, точно срещу Кливланд, седеше момиче. Стреснатите й очи гледаха право в неговите, ръката й, стиснала чаша, бе спряла на път към устата.
Кливланд забеляза тутакси, че момичето е красиво, а това по тоя край се срещаше рядко. Косата, червеникаво-златиста, ограждаше лицето й като мъгла; очите й, силно раздалечени, бяха съвършено сиви. Устата и брадичката й напомняха на ранните италиански мадони.
Настъпи момент на мъртва тишина. После Кливланд пристъпи в стаята и обясни причината на посещението си. Тъкмо привърши баналната си история, и настъпи нова пауза, още по-трудна за проумяване. Накрая, сякаш с усилие, бащата стана.
— Влезте, сър господин Кливланд, така ни казахте?
— Така се казвам — отвърна Мортимър усмихнат.
— Ах, да! Влезте, господин Кливланд. Кучешко време е навън, а? Заповядайте до камината. Затвори вратата де, Джони! Там ли ще седиш цялата нощ?
Кливланд пристъпи напред и седна на дървена табуретка до камината. Момчето Джони затвори вратата.
— Аз пък се казвам Динсмийд — заговори другият. Вече преливаше от любезност. — Това е моята госпожа, а това са двете ми дъщери — Шарлът и Магдален.
Чак сега Кливланд съгледа лицето и на другото момиче, което седеше с гръб към него, и установи, че макар и различно, и то беше красиво като сестра си. Възмургаво, с лице с мраморна бледост, с тънък, леко прегърбен нос и сериозна уста. Отличаваше се с някаква ледена хубост, строга и почти повеляваща. Тя кимна с глава, когато баща й я представи, и го погледна напрегнато, сякаш изпитваше характера му. И като че ли му правеше обобщителен анализ, като го претегляше на везните на младежката си преценка.
— Ще пийнете ли една глътка, господин Кливланд?
— Благодаря — каза Мортимър. — Чаша чай ще ми дойде превъзходно.
Господин Динсмийд се поколеба за минута, после раздига от масата петте чаши една след друга и ги изля във ведрото с помията.
— Този чай е изстинал — каза той припряно. — Я направи нов, а, майко?
Госпожа Динсмийд бързо стана и излезе с чайника. На Мортимър се стори, че тя като че само това чакаше, за да излезе от стаята.
Скоро пристигна пресният чай и неочакваният гостенин беше отрупан с храна.
Господин Динсмийд не спираше да говори. Беше експанзивен, приветлив, словоохотлив. Разказа на непознатия всичко за себе си. Напоследък изоставил занаята си на строител — да, и хубаво направил. Заедно с госпожата му решили да опитат малко от селския въздух — никога преди не били живели на село. Е, не избрали най-добрия сезон, а октомври и ноември, но не им се чакало. „Животът е несигурен, както сам знаете, сър.“ Затова си взели тази къщичка. На осем мили разстояние от селото и на деветнайсет от всичко, което човек би нарекъл град. Не, не се оплаквали. За момичетата си било доста скучновато, но той и майката се радвали на тишината.
И така той говореше, оставяйки Мортимър направо хипнотизиран от сладката приказка. Нищо особено, най-обикновено домочадие. И все пак, още от първия поглед върху интериора той беше поставил диагнозата за нещо друго: напрежение някакво, обтегнатост, която се излъчваше от четиримата тук — не знаеше точно какво. Навярно бъркаше, нервите му бяха направо скапани! Всички се бяха стреснали от неочакваната му поява и това бе всичко!