Той повдигна въпроса за нощуването си и получи готов отговор.
— Принудени сте били да спрете тук, господин Кливланд. На доста мили наоколо няма нищо друго. Ще ви дадем спалня и макар моите пижами да са малко широчки, е все пак по-добре, отколкото нищо, нали, а до сутринта вашите дрехи ще изсъхнат.
— Много мило от ваша страна.
— Няма нищо — отвърна другият любезно. — Както току-що казах, в нощ като тази човек и куче не може да върне. Магдален, Шарлът, качете се да приготвите стаята.
Двете момичета излязоха от дневната. След малко Мортимър ги чу да шетат горе.
— Много добре разбирам, че две такива привлекателни млади дами като дъщерите ви сигурно скучаят тук каза Кливланд.
— Добре изглеждат, нали? — отвърна господин Динсмийд с бащинска гордост. — Не приличат много нито на майка си, нито на мен. Ние сме скромни хора, но сме много привързани един към друг, истина ви казвам, господин Кливланд. Ей, Маги, така ли е?
Госпожа Динсмийд превзето се усмихна. Отново се беше хванала за плетката си. Куките живо потракваха. Плетеше бързо.
След малко съобщиха, че стаята е готова, и Мортимър, изразявайки отново своята признателност, заяви намерението си да си легне.
— Сложихте ли гореща бутилка в леглото? — запита госпожа Динсмийд, ненадейно изявила желание да покаже колко е горда със своя дом.
— Да, майко, две.
— Ха така — заяви Динсмийд. — Вървете горе с него, момичета, и вижте дали няма да му потрябва и още нещо.
Магдален тръгна пред него по стълбите, вдигнала високо свещта. Шарлът вървеше след него.
Стаята беше уютна, малка и с полегат таван, но леглото изглеждаше удобно. Малкото прашни мебели бяха от стар махагон. В легена имаше голяма кана с гореща вода, на един стол бе преметната розова пижама с огромни размери, а леглото беше оправено и готово да го приеме.
Магдален приближи до прозореца и провери дали е добре затворен. Шарлът хвърли последен поглед върху нещата за миене. После и двете застанаха на вратата.
— Лека нощ, господин Кливланд. Сигурен ли сте, че нищо друго не ви трябва?
— Да, благодаря, госпожице Магдален. Малко ми е неудобно, че ви създадох толкова грижи. Лека нощ.
— Лека нощ.
Те излязоха и затвориха вратата след себе си. Мортимър Кливланд остана сам. Бавно и замислено се съблече. После навлече розовата пижама на Динсмийд, събра мокрите си дрехи и ги остави пред вратата, както му бе наредил неговият домакин. Отдолу се дочуваше гръмливият глас на Динсмийд.
Ама че приказлив човек! Общо взето, особена личност — но нямаше ли всъщност нещо особено и в цялото семейство, или може би така си въобразяваше?
Върна се бавно в стаята и затвори вратата. Застана до леглото, потънал в мисли. И тогава изневиделица се сепна.
Махагоновата масичка до леглото беше потънала в прах. Върху прахта бяха изписани три букви, които се открояваха ясно — SOS.
Мортимър се вторачи, сякаш не можеше да повярва на очите си. Това беше потвърждение на всичките му неясни догадки и предчувствия. Значи беше прав. В тая къща имаше нещо нередно.
SOS. Зов за помощ. Но чий пръст беше написал това в мрака? На Магдален или на Шарлът? И двете стояха там, спомни си той, за миг или два, преди да излязат от стаята. Чия ръка тайно се беше спуснала над масичката, за да изпише трите букви?
Лицата на двете момичета изникнаха пред него. Магдален, тъмнокоса и надменна, и Шарлът, както я бе видял от самото начало, с раздалечени очи, сепната, с нещо неразгадаемо в погледа.
Отиде пак до вратата и я отвори. Боботещият глас на Динсмийд вече не се чуваше. Къщата тънеше в тишина.
Каза си наум: „Тази нощ нищо не мога да направя. Утре — да. Ще видим.“
Кливланд се събуди рано. Мина през дневната и излезе в градината. Утрото беше свежо и красиво след дъжда. И някой друг беше станал рано. В дъното на градината Шарлът се бе облегнала на оградата и се взираше над долината. Пулсът му се ускори, докато слизаше към нея. През цялото време тайно се беше надявал Шарлът да е написала посланието. Когато стигна при нея, тя се обърна и го поздрави. Очите й бяха прями и детински, без капчица намек за някакво тайно споразумение.
— Много хубава утрин — каза Мортимър усмихнат. — Днес времето е в пълен контраст с вчерашната нощ.
— Така е наистина.
Мортимър счупи една клонка от дървото до себе си. С нея започна безцелно да чертае по гладката песъчлива почва под краката си. Написа S, после О, после пак S, като едновременно наблюдаваше крадешком момичето. Но както преди, и сега не забеляза и капчица разбиране.