Какво правиш?
Поклати глава в отговор на себе си. Беше щастлива. През последните седмици многократно си бе повтаряла това изречение наум. Щастлива си, Мириам. Имаш Юханес. Имаш Марион. Имаш живота, който желаеш. Но не можеше да престане. Не съумяваше да се отърве от непозволените мисли. Опитваше се, но те упорстваха: вечер, отпуснала глава на възглавницата, преди да заспи; сутрин, в мига на пробуждането си; пред огледалото в банята, докато си мие зъбите; когато изпраща Марион на училище и ѝ маха на раздяла зад голямата порта от ковано желязо. Непрестанно едни и същи мисли и онзи образ в ума ѝ. Лице. Лицето. Непрекъснато едно и също лице.
Не, не бива така.
Взе решение.
Дотук, нито крачка повече.
Пое си дъх и бързо заслиза надолу по стълбите, но в този момент вратата зад нея ненадейно се отвори и на прага се показа Юлие.
— Мириам? Къде отиваш?
Приятелката ѝ, очевидно вече подпийнала, размахваше пълна чаша червено вино и гръмко се смееше.
— Видях те от прозореца, но помислих, че си се изгубила. Ела, маса народ се е събрал тук.
Юлие вдигна чашата вино за наздравица и махна на Мириам да се върне горе.
— Обърках етажа — излъга Мириам и бавно се изкачи по стълбите и прегърна приятелката си.
— Сладурана — изкикоти се Юлие и я целуна по бузата. — Хайде, влизай.
Късо подстриганата приятелка на Мириам, с която преди няколко години деляха всичко, я повлече след себе си в апартамента и затвори вратата с крак.
— Не, не е нужно да се събуваш. Ела, трябва да поздравиш всички.
Миа я последва с нежелание в препълнената всекидневна. Имаше хора, насядали по первазите, на диваните, на страничните облегалки и по пода — малкият апартамент се пръскаше по шевовете.
— Хей, Шире — свирна Юлие. — Спри този детински пънк!
Мириам мълчеше, застанала на вратата, ръка за ръка с приятелката си, мигом се почувства прекалено наконтена и твърде биеща на очи.
— Ехо, хора — провикна се Юлие, когато едно момче с прическа „петльов гребен“ неохотно намали музиката. — Това е старата ми добра приятелка Мириам. Преминала е в лагера на снобите, затова тази вечер се постарайте да се държите като човеци, а не като маймуни. Става ли?
Засмя се силно на собственото си остроумие и отново вдигна чаша за наздравица.
— А, да, ехо, не съм свършила. Мириам е полицейска дъщеря. Правилно чухте: баща ѝ е самият супердетектив Холгер Мунк, така че си прибирайте тревата, за да не дохвърчи Отделът за борба с наркотиците. Да, Гайр, теб имам предвид.
Тя вдигна чаша към едно нахилено момче с расти и исландски пуловер, което клатеше крака от перваза на прозореца, захапало голям джойнт.
— Така, можеш пак да го усилиш. — Тя се усмихна на момчето с гребена. — Но ако ще пускаш пънк, пусни нещо нормално — „Блек флаг“ или „Дед Кенедис“ — нещо такова, нали така, Мириам?
Мириам сви рамене, най-голямото ѝ желание бе да потъне под мокета, но за щастие, очевидно никой не обърна внимание на казаното. След две секунди отново кънтеше музика и гостите се върнаха към чашите, все едно нищо не е било, а Юлие повлече Мириам през помещението към кухнята и ѝ напълни догоре чаша от кутия червено вино, оставена на плота.
— Толкова се радвам, че дойде! — усмихна се приятелката на Мириам и отново силно я прегърна. — Малко съм пияна, съжалявам.
— Няма проблем. — Мирим отвърна на усмивката ѝ и предпазливо огледа кухнята.
Лицето не беше във всекидневната, не беше и тук. Може би се бе тревожила напразно. Купон. Съвсем нормален купон. Това беше. Нищо друго. Да, бе малко прекалено издокарана. Нямаше никакъв проблем. Купон с хора на нейната възраст, които вдигаха врява до небесата. Съвсем в реда на нещата. Чудесно. Стигаха ѝ толкова лекарски вечери. Разговори за коли и вили и за названията на сребърни прибори и порцелан. Тоалетът ѝ бе неподходящ, но иначе всичко беше като едно време. Просто купон. Само това. Не правеше нищо лошо.
— Вярно ли е?
Мириам се обърна към мястото, където допреди миг стоеше Юлие, но нея вече я нямаше — приятелката ѝ се бе озовала във всекидневната, надвесена над гребена пред уредбата.
— Вярно ли е? — повтори момчето пред нея и се подсмихна.