— Кое? — попита Мириам и отново огледа помещението.
— Че Холгер Мунк ти е баща. Полицаят? Разследва убийства, нали?
Въпросът донякъде подразни Мириам. Толкова често ѝ го бяха задавали, от малка се беше сблъсквала с това — татко ѝ е полицай, не бива да издаваме нищо на Мириам — но когато срещна погледа на момчето пред нея, разбра, че е добронамерено и няма задни мисли. Вече не беше на осем, изоставена сама в училищния двор. Момчето носеше бяла риза и кръгли очила, погледът му бе дружелюбен и питаше просто от любопитство, не таеше лоши намерения.
— Да, той е баща ми. — За първи път от много време насам Мириам почувства, че всъщност няма нищо лошо в това да го заяви.
— Страхотно! — възкликна момчето с кръглите очила и отпи от питието си. Изглеждаше, сякаш търси какво друго да каже, но не му хрумва нищо.
— Да, готино е. — Мириам отново плъзна поглед над ръба на чашата.
— А ти с какво се занимаваш? — попита момчето.
— В какъв смисъл? — изрече хладно Мириам, почти по рефлекс, но веднага съжали.
Той просто се притесняваше и беше леко непохватен. Опитваше се да завърже разговор, може би дори да пофлиртува, нещо, което очевидно му бе непривично или пък изобщо не му се отдаваше. Мириам почти изпита съчувствие към него — бе вкопчен в чашата си с надеждата това да е неговата вечер. Облеклото му изглеждаше също толкова неуместно, колкото и нейното — бяла риза, панталони с ръб и лъснати обувки — трябваше да минат за скъпа италианска марка, но бяха евтино копие. Тръсна глава и се засрами от последното си наблюдение. Преди няколко години самата тя щеше да седи на перваза на прозореца с джойнт в устата или да е заела място сред тези върху масата — с щръкнала коса, надигнала бутилката, а сега бе в състояние да различи чифт обувки на „Скаросо“.
— Майка съм — отвърна тя с дружелюбен тон. — Учих малко журналистика и мислех да продължа, но в момента съм майка на пълен работен ден.
— Аха. — Момчето с кръглите очила ѝ отвърна с леко разочарован поглед, какъвто толкова често бе срещала в барове и кафенета.
Мириам Мунк бе красива жена и никога не липсваха интерес и предложения. „Имам почти шестгодишна дъщеря“ обикновено бе достатъчно да ги накара да се оттеглят, да се изнижат с подвита опашка.
— А ти с какво се занимаваш? — попита приятелски тя, но ентусиазмът му за флирт сякаш се бе поохладил и момчето с кръглите очила вече гледаше в друга посока.
— Дяволски добър е в дизайна на плакати, нали, Якоб?
Значи все пак беше там.
Лицето.
— Якоб, това е Мириам. Мириам, представям ти моя приятел Якоб. Виждам, че вече сте се заговорили. Много се радвам.
Лицето ѝ смигна и се усмихна.
— О, значи нея си… — Момчето с кръглите очила изглежда се посмути и изведнъж силно му се прииска да се измъкне.
— Имам нужда от… още малко — измърмори той, посочи чашата си и се изгуби.
— Нея? Така ли? Какво за нея? — усмихна се Мириам.
— О, знаеш — засмя се лицето. — Хубава рокля между другото. Приятно ми е да видя тук човек с вкус.
— Благодаря. — Мириам направи реверанс.
— И? — подхвана лицето.
— Какво и?
— Не е ли малко пренаселено тук?
— Твърде пренаселено — изкиска се Мириам.
— Чувал съм, че в „Интернашунален“ предлагат отлични маргарити — усмихна се лицето.
— Не съм вярвала някога да го кажа — засмя се Мириам, — но точно сега малко текила би ми дошла добре.
— Така да направим — смигна лицето, остави питието си на кухненския плот и спокойно я поведе към изхода през шумната тълпа.
7.
Полицаят Йон Ларшен, известен сред приятелите си като Къри, се опитваше да отключи вратата на апартамента си, но му беше трудно да напъха ключа в ключалката.
Многократно обещава на приятелката си да престане. Дълго бяха спестявали. Повече от две години заделяха по две хиляди крони на месец: Фиджи — там копнееше да отиде тя. Три седмици в рая. Да пие екзотични коктейли с чадърче. Да се къпе сред пъстри рибки в лазурносинята вода. Да си почине от дотегналата ѝ работа, а ето че той бе провалил всичко.
Къри тихо изруга и най-сетне успя да напъха малкия ключ в почти незабележимата дупка, после възможно най-безшумно се вмъкна в апартамента. Опита се да си окачи палтото, но не улучи закачалката и остана в коридора, поклащайки се, докато се чудеше дали сам да не се заточи на дивана. Там му се налагаше да спи, когато се прибираше така — пиян като свиня, без оправдание, пръснал спестяванията им. Още една вечер покер и този път без победа, всъщност със загуба, голяма загуба, отново. Вървя му цяла вечер, но заложи всичко на силен стрейт само за да му отвърнат с флош, от другата страна на масата блеснаха зъбите на противника му и не щеш ли, всичките му жетони смениха собственика си. Оставаше му само да се напие. Защо не разбираше тя? След осем часа на масата. След като цяла вечер бе играл едва ли не като бог. Рискуваше, когато трябваше. Качваше залога, когато трябваше. Блъфираше, когато обстоятелствата го изискваха. Играчите кимаха — тази вечер Къри играе като мъж — но накрая всичко отиде по дяволите. Моментно високомерие, залог от почти четирийсет хиляди — немислимо беше да загуби, в края на краищата това бе неговата вечер, а после стана както обикновено.