Мамка му.
Облегна се на стената и най-накрая успя да си изхлузи обувките, заклатушка се и се насочи към дивана.
Напоследък му се бе събрало много, нима тя не разбираше? Много му се бе насъбрало, затова изпитваше такава нужда да се откъсне от всичко. Фиджи беше нейна мечта. Коктейлите звучаха добре, но трябва ли да прелетят през цялата земя за едно питие? Не обичаше особено плуването и слънчевите бани, първия ден винаги почервеняваше, налагаше се да стои на сянка. Къри дори успя леко да се разгневи, залитайки през всекидневната, стовари набитото си тяло върху белия диван от „Икеа“. Положи глава на една от възглавничките и се опита да се завие с одеяло, но не успя да го издърпа над коленете си. Събуди се от звъна на телефона, без да усети, че е спал.
— Ало?
Навън беше светло. Бледото октомврийско слънце блестеше в лицето му, не му позволяваше да се изплъзне от действителността. Беше се напил зверски и пропилял всичките им спестявания със силен стрейт срещу проклетия флош.
— Буден ли си? — попита Мунк.
— Буден? — промърмори Къри, неспособен да вдигне глава от възглавницата.
Мунк звучеше напрегнат и в изключително лошо настроение.
— Свикваме всички на съвещание. Ще можеш ли да дойдеш след час?
— В неделя? — прозина се Къри.
— В състояние ли си? — продължи Мунк.
— Аз… — направи опит Къри.
Докато спеше, му бе потекла лига. Бузата му беше мокра. Затрудняваше се да изтръгне думите от ума и устата си.
— В участъка след час?
— Разбира се — смотолеви полицаят и седна на дивана, преди тялото безмилостно да му напомни за предната вечер и да го принуди веднага да легне отново.
— Трябва само… със Сюнива… да отменя неделната ни разходка… ще излезем сред природата да подишаме чист въздух, но…
Къри предпазливо огледа всекидневната, с премрежен поглед потърси годеницата си, но тя като че ли не беше вкъщи.
— Съжалявам, че нарушавам семейната ви идилия, но се налага да дойдеш — каза сухо Мунк.
— Какво… се е случило?
— Не по телефона. След час, нали?
— Да, ще дойда, естествено, само да… — подхвана едрият полицай с изключително тежък махмурлук, но Мунк вече беше затворил.
Къри се вмъкна в кухнята, намери три хапчета срещу главоболие и ги прокара с почти литър вода. Придвижи се с нестабилна походка до банята и стоя под душа, докато топлата вода не свърши.
Тъкмо набираше кода на външната врата на „Марибуесгата“ 13 и се зададе Анете Голи. Къри харесваше Анете. Беше изключително тиха, не се перчеше, но бе дяволски способна прокурорка, винаги точна, не се занимаваше с глупости. Макар според някои да угодничеше твърде много на Микелсон и да целеше единствено повишение, той не бе останал с такова впечатление.
— Здрасти! — поздрави Анете и влезе пред него в асансьора.
— Мда… — промърмори Къри.
Глас, пресипнал от уиски и цигари — сега го чу и се прокашля, за да си прочисти гърлото.
— Дълга нощ? — Анете се подсмихна кисело изпод русия си бретон.
— Не… защо?
— Миришеш — отвърна тя.
— Няколко чашки, не повече — смотолеви Къри и усети как вчерашният ден се завръща с пълна сила, когато леко раздрънканият асансьор пое нагоре към третия етаж.
— Е, какво е станало? — направи опит да се усмихне той.
— Девойка, намерена в Хюрюм — отвърна лаконично Анете.
— Има ли някакви… улики? — пробва се Къри, преди асансьорът да отвори врати на техния етаж.
Анете го изгледа озадачено, поклати глава и се упъти пред него към залата.
Къри го прие като знак, че днес е най-добре да си държи устата затворена. Мина с несигурна крачка през столовата, взе си голямо кафе и старателно го пренесе в залата за съвещания.
Кимна на колегите си. Ким Колсьо, Лудвиг Грьонли, Габриел Мьорк, новата, която Мунк бе назначил преди известно време — как ѝ беше името? Нещо с Ю? Късо подстригана руса коса, със своеобразна хубост, но твърде момчешки облечена за неговия вкус. Юлва, така се казваше. Къри се настани на един свободен стол в дъното на залата и остави чашата с кафе на масата пред себе си, като внимаваше да не го разсипе.