Грьонли имаше предвид една от снимките от папката в ръцете на Мунк. Конска глава, под която бяха татуирани буквите „А“ и „Ф“, на дясното рамо на момичето.
— Добре. А кога е обявена за издирване?
— На 19 юли. Това е странното и затова ни отне време да я открием в регистъра.
— Кое?
— Тази Хелене Ериксен, която е съобщила за изчезването на момичето, явно я е обявила за… как се казва… неизчезнала. Само след няколко дни.
— Искаш да кажеш „намерена“?
Грьонли мълча няколко секунди, сякаш отново изучаваше екрана си.
— Не, не е намерена. Сигналът е отменен.
— Това е абсурдно. — Мунк хвърли поглед към апартамента на Миа.
И двата прозореца бяха тъмни. Опита да ѝ се обади, но тя не вдигаше, затова дойде дотук.
— … обаче не отговаря — обади се Грьонли.
— Кой?
— Тази Хелене Ериксен. Тук е посочен телефонен номер, но не се обажда.
— Ясно. — Мунк пресече улицата. — Няма родители, казваш? Трябва някой да отговаря за нея. Какво друго знаем за момичето?
— Нямам нищо повече — отвърна Грьонли. — Само това място — Хюрюмлански разсадник.
— Какво представлява?
Мунк се приближи до входа и разгледа редиците звънци — напразно, разбира се — Миа никога не би сложила името си там. Отстъпи няколко крачки и пак се загледа в прозорците. Всъщност беше странно. Не живееха в отдалечени квартали, апартаментът му на улица „Тересесгата“ беше само на няколко минути оттук, но никога не я бе посещавал в дома ѝ. Не толкова странно, ала навярно глупаво. Хвърли фаса на земята и запали поредната цигара, отново го загложди съвестта. Откакто Микелсон я бе отстранил, се бяха виждали само няколко пъти. Кратки, едва ли не повърхностни срещи в „Юстисен“. Миа беше разсеяна, не говореше много. Навярно не бе за учудване. След всичко преживяно. Два-три разговора по телефона. Няколко чаши чай. Сигурно трябваше да направи повече за нея. Да бъде по-добър началник. Но Миа си беше такава — държеше на личния си живот, не искаше да я безпокоят и той я бе оставил на мира.
— Още нямаме много сведения, но изглежда като дом за млади хора в трудно положение — продължи рапорта си Грьонли.
— Хюрюмлански разсадник.
— Да. Имат си сайт, обаче е малко…
— От деветдесетте години — прозвуча на заден план гласът на Юлва.
— Не е актуализиран — уточни Грьонли.
— Но става въпрос за разсадник?
— Да. Доколкото виждаме. Място за младежи с проблеми — отиват да работят там или нещо такова. Както споменах, засега нямам повече информация, това е всичко.
— Чудесно — отвърна Мунк. — Продължавайте с опитите да се свържете с тази… как, казваш, ѝ е името?
— Хелене Ериксен.
— Добре, продължавайте, докато не отговори. И виж какво ще успееш да научиш за Камила Грийн. Знаеш къде да търсиш.
— Вече работим по въпроса — увери го Грьонли.
— Отлично — каза Мунк и затвори.
Отново набра номера на Миа, ала тя пак не отговори. За момент се замисли дали да не позвъни на всички звънци без име, може би щеше да улучи нейния, но вратата неочаквано се отвори и го спаси. Излезе млада жена в пъстър, износен анцуг, а Мунк успя да си хвърли цигарата и да изкачи стълбите, преди вратата да се захлопне.
Трети етаж — това знаеше. Веднъж я бе изпратил на връщане от „Юстисен“ и тя посочи нагоре:
Тук живея. Новият ми дом.
Беше пияна и го каза със сарказъм.
Дом.
Не звучеше искрено. Задъхан, Мунк се изкачи по стълбите до третия етаж. За късмет, имаше само два апартамента. На едната врата беше окачена табелка. Тук живеят Гюнар и Вибеке. На другата нямаше нищо.
Мунк си разкопча палтото, натисна два пъти звънеца и зачака.
10.
Мириам Мунк се събуди в чуждо жилище. Не, не в чуждо легло — той се бе държал като джентълмен, дори не ѝ го беше предложил. Донесе завивка и постла дивана в малкия, очарователен апартамент, който изобщо не приличаше на дома на Мириам.
Този живот бе съвсем различен, напомняше на нейния, преди да забременее от Юханес: някак по-свободен живот. В наскоро купеното им, ново жилище в квартал „Фрогнер“ подът бе застлан с италиански мокет, а в банята имаше вградени лампи. Хладилникът беше снабден с машина за лед и специален кош, където зеленчуците да се запазват пресни възможно най-дълго време. Пералня с дигитален дисплей. Отоплителни панели с дистанционно управление чрез приложение за телефона, та като излязат, да се приберат на идеална температура. Новата им кола — Миа дори не знаеше марката, но имаше всичко, което можеш да си пожелаеш — джипиес, система 4x4, въздушни възглавници отпред и отзад, дивиди, подвижен покрив, багажник за ски. Апартаментът, в който се събуди, представляваше нещо съвсем друго. Стари плакати по стените, залепени с тиксо. В единия ъгъл — грамофон. Навсякъде дрехи. Когато седна на дивана, усети течение от прозореца, беше толкова студено, че трябваше да се наметне със завивката. Протегна се да вземе кутията цигари от масата.