И никога повече не стъпи в Санефюр.
Малкото момиченце лежеше възможно най-неподвижно на дивана под одеялото и чакаше другите деца да заспят. Беше решила. Ще стане тази нощ. Вече няма да се страхува. Няма да чака. На шест години е и скоро ще бъде голяма. Ще го направи, само малко да се постъмни. Не глътна сънотворното. Скри го под езика и то остана там — дори когато показа на леля Юлиане колко е послушна.
— Покажи.
Изплези език.
— Добро момиче. Следващият.
Брат ѝ постъпваше така отдавна. Откакто го затвориха в землянката. Правеше го всяка вечер — слагаше хапчето под езика си, без да го гълта.
— Покажи.
Изплези език.
— Добро момче. Следващият.
Три седмици го държаха в тъмното, защото не искаше да се извини. Всички деца знаеха, че не е направил нищо лошо, но въпреки това възрастните го затвориха. И оттогава се промени. Всяка вечер слагаше таблетката под езика, без да я гълта и в просъница, когато нейното хапче започваше да действа, тя виждаше как сянката му се изнизва от стаята и се изгубва.
Няколко пъти сънува къде отива брат ѝ. Веднъж беше принц на път за чужда страна, където щеше да целуне отдавна заспала принцеса. Друг път беше рицар, който поваля дракон с магически меч, забит в камък толкова здраво, че оттам можеше да го извади само необикновено момче. В сънищата ѝ. Наяве не знаеше къде ходи.
Малкото момиченце изчака, докато до слуха му не достигна дълбокото дишане на спящите деца и предпазливо се измъкна от стаята. Зимата бе настъпила, но беше все така топло въпреки падналия между дърветата мек полумрак. Босоногото дете прекоси двора, движейки се из сенките, и се озова в прикритието на горичката. Увери се, че никой не я е видял, и претича по пътеката между големите дървета към портата с надпис „Trespassers Prosecuted“1. Бе решила да започне издирването оттук.
Бе чувала брат ѝ и едно от другите момчета да си шепнат. Имало местенце, където било възможно да останеш сам. Стара, порутена барака, колибка, скрита в далечния край на местността, но тя самата никога не я бе виждала. Всеки ден ставаха в шест и си лягаха в девет. Винаги точно в един и същ час, всеки ден една и съща програма, никакво разнообразие, само две петнайсетминутни почивки от училищните занятия, домашни, йога, пране и всички останали задължения. Момиченцето се усмихна на песента на щурците и усети как меката трева го гъделичка по стъпалата, щом се отклони от пътеката и предпазливо пое покрай оградата към мястото, където си представяше, че се намира барачката. По някаква причина не я беше страх. Беше ѝ леко — ужасът щеше да дойде едва по-късно — точно сега беше радостна — като свободна пеперуда, сама с мислите си в красивата, благоуханна гора. Усмихна се широко и плъзна пръсти по растение с форма на звезда, беше почти като в някой от сънищата ѝ, когато хапчетата, които ѝ даваха, не бяха много силни.
Потъна под един клон и дори не трепна от шумоленето на храстите на няколко метра от нея. Сигурно някоя коала се бе осмелила да слезе от дърветата или пък кенгуру беше прескочило оградата. Тихо се засмя и си помисли колко хубаво би било да погали коала. Знаеше, че имат остри нокти и изобщо не стават за гушкане, но все пак се опита да си представи какво би било да усети под пръстите си топлината на меката козина, а влажната муцунка да я гъделичка по врата — почти забрави за какво е тук, преди ненадейно да се опомни и да застине само на няколко метра от стената на бараката. Момиченцето наклони глава и любопитно погледна внезапно появилите се сиви дъски. Значи е истина. Това, за което си бяха шушукали. В гората има такова място. Място, където да се скриеш. Тя предпазливо се придвижи до сивата стена и приближавайки се към вратата, усети приятно боцкане по кожата.
Момиченцето все още не знаеше, че гледката, която го очаква, ще го промени завинаги, ще го преследва всяка нощ през идните години — под одеялото на твърдия диван; по време на полета над половината земно кълбо, след като полицията ги изведе насред всеобщия плач; под завивката, в мекото легло в новата страна, където всички звуци бяха различни. Не подозираше нищо, когато повдигна ръка към дървената дръжка и бавно отвори скърцащата врата.
Вътре беше тъмно. Отне няколко секунди на очите ѝ да започнат да виждат нормално, но нямаше съмнение. Първоначално само силует, а после по-отчетливо — там седеше той.
Брат ѝ.
Не носеше дрехи. Бе чисто гол. Чисто гол, но цялото му тяло беше покрито с… пера? Седеше свит в един ъгъл — птицеподобна, изгърбена твар от друг свят — а в устата му имаше нещо. Малко животно. Мишка? Брат ѝ беше покрит с пера и стискаше мъртва мишка със зъби.