— Бях там. — Жената в червеното яке не сваляше очи от сянката в апартамента над тях.
— Къде?
— Видях го.
— Какви ги говориш?
— Когато я уби.
Сега той млъкна. Стоеше с тънката цигара в уста и приготвена запалка, без да пали.
— По дяволите, Сисе, плашиш ме. Кого е убил?
Сигри.
Споменът я връхлетя.
Трябваше да го направи отдавна.
Бях там.
Когато я уби.
— Мамка му, искам само да се боцна, Сисе. Нали уж дойдохме само за малко мангизи. Да се махаме, а?
— Какво?
— Знам, че Лефе ще ни даде, по дяволите, не е далеч. Хайде, Сисе, стига с тези глупости!
Четирийсетгодишната жена внимателно сви юмрук около сребърната гривничка в джоба ѝ, усети, че е там, между пръстите ѝ, а в същия момент светлината в жилището над тях неочаквано угасна и там настана мрак.
— Хайде!
— Не можеш ли да си държиш устата затворена?!
— Дяволите да те вземат, Сисе. Махаме се, идваш ли, или не?
— Сигурен ли си, че Лефе ще ни даде една доза?
— Боже мой, длъжник ми е. Защо изобщо стоим тук? Хайде, идвай!
Жената напипа гривната в джоба на якето си още веднъж. Хвърли последен поглед към тъмните прозорци горе.
И последва неспокойния младеж към улица „Пилестреде“.
2.
13.
Габриел Мьорк спря пред павилиона с изложени вестници на ъгъла на улица „Марибуесгата“. Завладя го ясният спомен как за първи път стоеше тук, точно на това място, преди шест месеца, изключително притеснен от бъдещата си работа в полицията. Тогава младият хакер нямаше никакъв опит като полицейски служител, всъщност нямаше никакъв професионален опит. Получили бяха името му от Центъра за правителствени връзки — МИ-6. Дешифрира изключително труден код, качен в интернет от английската разузнавателна служба: Can you crack it? Оказа се тест за набиране на кадри и го информираха, че го е решил правилно, но за да получи работата, условието е да бъде британски гражданин. Габриел забрави за случката, ала един ден неочаквано му се обадиха. След кратко събеседване по телефона Холгер Мунк го назначи веднага.
Шест месеца — сега му се струваха цяла вечност. В началото се притесняваше, чувстваше се доста неудобно, приеха го обаче добре и сега беше важен член на екипа. Полицай? Никога не се бе виждал като такъв, но сега не можеше да живее без работата си.
Габриел извади картата си и получи достъп до жълтата сграда. Девойка. Намерена гола в гората в Хюрюм. С цвете в устата. Изтръпна при спомена за снимките. Не бяха разследвали подобно престъпление от случая с момиченцата, висящи от дървета. Тогава той едва не повърна. Първата му мисъл бе, че е допуснал огромна грешка — да приеме работата — но слава богу, бяха открили извършителя.
И той бе допринесъл за това.
После Мунк го извика в кабинета си и му благодари, заяви: нямаше да се справим без теб, Габриел. И Габриел се почувства толкова горд: за първи път в живота си бе част от нещо важно.
Доближи картата си до вратата на асансьора и миг преди да натисне бутона за третия етаж, чу зад гърба си познат глас.
— Изчакай ме!
Габриел се извърна и трепна при вида на устремената към него Миа.
— Благодаря — каза тя задъхана, докато вратите на асансьора се затваряха.
Миа Крюгер.
— На работа ли се връщаш?
Габриел усети как се изчервява, но се надяваше тя да не забележи.
— Да, така изглежда. Сигурно трябваше да ги пратя по дяволите, как мислиш?
— Сигурно — усмихна се Габриел.
— Добра ли се до контактите?
— Какво?
— Телефонните ѝ контакти. На Камила Грийн. Момичето в гората.
— Не — отговори Габриел. — Отнема време, но работим по въпроса. Знаеш как е. Бюрокрацията и всичко останало.
— Защо просто не им хакнеш системата и не ги вземеш оттам?
— Мунк обича всичко да става законно — отвърна Габриел с леко смутена усмивка.
— Знам — засмя се Миа.
Тя излезе първа в коридора, прокара картата си по четеца, задържа вратата отворена за Габриел и я затвори след себе си. В този момент се появи Мунк.
— Нали казах единайсет? Единайсет значи единайсет, а не единайсет и петнайсет.
Той тръсна глава и влезе в залата.
— Опа — подсмихна се Миа.
— Напоследък е в много лошо настроение — отбеляза Габриел, сякаш се извиняваше.
— Очевидно.
Миа явно не се бе засегнала особено.
Мунк се провикна от залата за заседания — с плътен, боботещ глас, като мечка, събудена от зимен сън — днес очевидно наистина бе в лошо настроение.