Настъпи продължителна тишина.
Другите познаваха Миа и бяха наясно със способностите ѝ, но новата, Юлва, сякаш все още не разбираше какво се е случило.
Мунк се изправи и отново застана пред екрана.
— Хубаво.
Пълният началник се почеса по брадата, очевидно бе получил храна за размисъл.
— Според мен ни е нужна по цигара — плесна с ръце той. — Само няколко бързи дръпвания и продължаваме. Става интересно.
Никой в залата не каза нищо, но Габриел забеляза леката усмивка на Ким Колсьо. От целия отдел пушеше единствено Мунк, така че паузите бяха само заради него.
Той си навлече палтото и излезе на верандата, а другите останаха по местата си.
— Интересно — изуми се Ким Колсьо. — Какво му става днес?
Миа сви рамене.
— Ами… — понечи да каже нещо Лудвиг Грьонли, но моментално млъкна.
— Какво, Лудвиг? — Ким погледна въпросително Грьонли, който явно не искаше да отговори.
— Може би е редно сам да го каже — смотолеви Лудвиг. — Ако изобщо е решил да сподели с нас, не съм сигурен.
— Какво? — полюбопитства Миа.
Лудвиг се поколеба, но все пак измъкна един от листовете на масата пред себе си и го приплъзна към нея.
— Получихме списъците преди час.
— Какви списъци?
— На служителите. В Хюрюмланския разсадник.
— Дяволите да го вземат — изруга Миа.
— Какво има? — попита Ким Колсьо.
— Ролф Люке — измърмори тя.
— Кой, по дяволите, е Ролф Люке? — Ким взе листа от ръцете ѝ.
— Гаджето на Мариане.
— Коя Мариане?
— Мариане Мунк — колебливо уточни Лудвиг.
— Бившата му жена? — изненада се Ким.
— Мда — кимна Лудвиг Грьонли. — Гаджето на Мариане Мунк. Ролф Люке. Работи там.
— О, по дяволите! — изруга и Ким.
— Нали? — промърмори Грьонли и пъхна листа обратно в купчината миг преди Мунк да се върна от верандата и да си съблече палтото.
15.
Ужасно притеснена, Исабела Юнг стоеше пред огледалото в стаята си. Никога не ѝ се бе случвало. Наистина никога. Толкова бе странно. Преди няколко месеца психологът ѝ предложи това място и тя прие, както обикновено — whatever, не ми пука — но сега всичко бе съвсем различно.
Цял живот постъпваше и излизаше от институции. Също и там, в Хамерфест. Наричаше го „там“, защото не беше родното ѝ място, не виждаха ли? Искаше да живее във Фредрикста с татко, но той не се бе оказал достатъчно добър родител, затова нямаше как. Не и според Службата за закрила на детето. Какво значение има, че си попийва, че невинаги е вкъщи? Тя може да си готви сама. Може да си приготви ученическата чанта и да отиде до автобусната спирка. Но не, трябвало да се премести при мама.
Мама.
Исабела Юнг потръпна при тази мисъл. За момент се почуди дали да не се гримира малко по-различно, може би е добре да си облече нещо по-хубаво, някаква блуза, не суитшърта и скъсаните панталони, макар с цялото си същество да съзнаваше, че Хелене изобщо не се вълнува от подобни неща.
Мама.
Изруга безгласно. Тази отвратителна жена не ѝ е майка. Не разбираха ли? Татко е много по-добър. Майките ги е грижа за децата им. Говорят мило. Хвалят те. Не се оплакват по цял ден. Не хулят. Не ти казват, че си грозна. Че нищо не умееш. Нищо нямало да излезе от нея. Не ставала за нищо, колкото и добра ученичка да беше, колкото и ласкаво да се изказваха за нея учителите ѝ, колкото и старателно да подреждаше стаята си. Мъмрене, винаги мъмрене, нито една прегръдка, нито една добра дума, никога. И така попадна в институция, после във втора, накрая се умори и избяга. Пропътува на стоп цялото разстояние. Сто и шейсет мили4. Прибра се във Фредрикста без проблеми. Толкова ли беше трудно? Намираше начин да се справя сама, стига да не ѝ се налага да живее при мама. Какво значение има, че татко е шофирал в нетрезво състояние и излежава присъда. Нали тя съумява да се грижи за себе си? Но не. Не ѝ позволиха. Отново я отведоха и този път я настаниха в Регионалната секция по хранителни разстройства в Осло, защото не се хранеше, защото бе тънка като вейка.
След този случай прати всички по дяволите.
Whatever.
Не ми пука.
Но дочу слухове. От момичетата в Регионалната секция по хранителни разстройства. Там било добре. В Хюрюмланския разсадник. Не било като по другите домове. Тъй че когато психологът ѝ го предложи, тя неохотно се съгласи и ето я — стои пред огледалото, изумена колко силно желае срещата да мине добре и да ѝ позволят да остане.
Първият ден не я обнадежди особено. Очакваше да стане както винаги, като на всички останали места. И тук имаше правила. Теренът се състоеше от главна постройка, където се намираха канцелариите и класните стаи — защото трябваше да ходят на училище, длъжни бяха, и макар програмата да не изглеждаше трудна, през последните години ѝ бе писнало от учители. Освен това имаше голям интернат, където живееха момичетата, малък — за момчетата, три обширни оранжерии, тук-там се издигаха неголеми постройки, няколко бараки за инструменти, за колите бе предвиден гараж. Първия ден Хелене разведе Исабела и ѝ даде карта с обозначения къде им е позволено и къде забранено да се движат. Как ли пък не, помисли си тя, ще ми казват къде да ходя. А имаше и конкретни разпоредби. Всички бяха длъжни да стават в седем часа, закуската бе в осем, после — или работа в оранжериите, или учебни занятия до обяд в зависимост от деня от седмицата. Следобеда също прекарваха в труд, докато не стане време за вечеря — в шест — и едва тогава разполагаха със свободно време до единайсет часа, когато всички трябваше да са по леглата и гасяха лампите. Никой нямаше право да напуска територията на разсадника, освен ако не получи задача — например, да достави цветя по поръчка. По цял ден нямаше нито интернет, нито телевизия, само между осем и десет вечерта. И достъпът до телефоните бе ограничен. Получаваха ги след вечеря и трябваше да ги върнат, преди да си легнат. След като я разведоха, Исабела си помисли „няма да остана дълго тук“, само че изобщо не стана така.