Харесва ме?
Таен обожател?
Исабела Юнг се върна в стаята, внимателно пъхна цветето и бележката под възглавницата, после заключи и се понесе с леки стъпки надолу по външните стълби.
Стигна едва до ъгъла на интерната и разбра, че се е случило нещо лошо.
Там стоеше Сесилие, едно от момичетата, които харесваше най-много, и разплакана прегръщаше Сюне — Сюне също ѝ беше симпатична.
— Какво има?
— Не чу ли? — изхлипа Сесилие.
— Не. Какво се е случило? Кажи.
— Намерили са Камила.
— Камила Грийн?
Сесилие кимна.
— Мъртва е. Убита. Намерили са я в гората.
— Господи! — заекна Исабела.
— Хелене иска всички да се съберем в класната стая — проплака Сесилие.
— Божичко! Но… Как…?
Прекъсна ги Паулус, викаше ги от другия край на двора.
— Момичета, Хелене ви чака. Идвате ли?
Момчето с тъмните къдрици звучеше неимоверно тъжно. Като че ли нямаше глас.
Исабела Юнг притисна към себе си Сесилие и леко я погали по косата. Прегърнати, трите бавно се отправиха към главната постройка.
16.
Часът беше вече шест и над града се спускаше тежък мрак; Мунк и Миа пътуваха с черното ауди към Хюрюмланския разсадник. Ако зависеше от Миа, щяха да потеглят много по-рано, веднага след заседанието, защото оттам трябваше да започнат — да говорят с тази Хелене Ериксен, да добият представа за живота на Камила Грийн — но Мунк беше категоричен: „не, не преди шест“.
Налагаше се да дадат на Хелене Ериксен време да уведоми всички, затова се забавиха. Да съобщи трагичната новина на обитателите на интерната, познавали Камила Грийн, преди да нахълта полицията. Затова натам пътуваха само те двамата, а не да се струпа цялата орда с гръм и трясък, както той се бе изразил. С това Миа бе съгласна. Група младежи с тежко минало, възможно е някои да имат и проблемни отношения с полицията, с авторитетите по принцип. Цял конвой със сирени по-скоро би навредил, отколкото да помогне, когато издирват необходимата им информация, но ако зависеше от Миа, щяха да се отправят натам много по-рано. Защото усещаше, че нещо ѝ се изплъзва. Не беше видяла нещо. На снимките. Необяснимо защо Миа чувстваше, че са притиснати. Не разполагаха с време за губене.
Твърде нетърпелива.
Навярно бе такава. Мунк бе много по-уравновесен, много по-спокоен. Макар днес да се държеше странно, благодарение на списъка, показан ѝ от Грьонли, тя бе разбрала причината за поведението му.
Извади едно драже от джоба на якето си и отвори прозореца, а Мунк запали поредната цигара, завивайки по Е18. Още от пет беше тъмно — дълбок, всепоглъщащ мрак, тя не го обичаше. Това време на годината. Никога не бе харесвала студа. Трайно ги обгръщаше черен покров, сякаш светът не бе достатъчно нечовечен, та бяха принудени в продължение на месеци да живеят без светлина. Миа отново потъна в топлината на съня за Сигри в полето, но го пропъди, потръпна при мисълта, че преди по-малко от двайсет и четири часа беше отворила капачето и погълнала съдържанието на първото шишенце.
Той я бе спасил. Игра на случая. Ако Мунк не беше потропал на вратата, тя вече нямаше да е тук. Пъхна пръсти в гърлото си и повърна хапчетата. Сега леко се засрами. Беше си обещала да опита, а толкова бързо се бе предала.
Миа се наведе и докосна дигиталното табло пред тях, усили отоплението докрай. За секунда се поколеба, но не виждаше друг начин, нямаше смисъл да се прави, че не знае.
— Кога смяташе да ми кажеш? — попита тя.
— Какво да ти кажа?
— Стига, Холгер, видях списъка, всички го видяхме. Недоумявам как си си го представял.
— Кое? — Мунк отново се престори, че не разбира, макар очевидно да знаеше за какво става въпрос.
— Ролф. Ролф е учител там.
Той сякаш понечи да си запали цигара, но се отказа и продължи да се взира в мрака през предното стъкло.
— Знаеш какво означава това — не можеш да работиш по този случай. Ако Микелсон разбере, ще те отстрани. Какво си въобразяваш, Холгер? Дяволски необективен си и не казваш нищо на останалите от отдела и…
— Добре, добре — прекъсна я раздразнен, помълча за момент, загледан в шосето, после продължи: — Ще се женят — промълви Мунк, без да я поглежда.
— Кой?
— Мариане и Ролф.
Миа поклати глава.
— Какво общо има това с разследването?
Мунк мълчеше.
— О, хайде, Холгер. По-умен си от това — въздъхна Миа.