— Да поговорим за Сигри.
Миа беше свалила малко гарда, но сега отново се отдръпна. Колкото и да беше добър и мил, тя не бе дошла да говори за вътрешния си свят. Искаше да се върне на работа. Да ходи на психолог. Да вземе необходимия ѝ документ. Прави впечатление на напълно здрава, разговаря добре, осъзнава проблемите си. Препоръчвам незабавно да се върне на поста си с пълни правомощия.
Тя се подсмихна вътрешно и показа на Микелсон въображаем среден пръст.
Негодна за служба.
Майната ти — това, естествено, бе първата ѝ мисъл, но след пет седмици, прекарани в самота в новозакупеното жилище в квартал „Бишлет“ сред кашони, безсилна да ги отвори, пленена в тяло, виещо за хапчетата, с които толкова дълго го бе тъпкала, се предаде. Загубила бе всички обични хора. Сигри. Мама. Татко. Баба. Само тя липсваше в гробището край Осгорщран. Единственото ѝ желание бе да напусне този свят. Да се отскубне от цялото страдание. Да, но след известно време Миа прозря колко обича колегите си всъщност. След самотния ѝ престой на острова времето, прекарано на работа, ѝ внуши усещането, че е възможно, че сигурно има смисъл да поживее. Поне да опита. За известно време. Бяха чудесни хора. Добри хора. Хора, за които наистина я беше грижа.
Мунк. Къри. Ким. Анете. Лудвиг Грьонли. Габриел Мьорк.
— Сигри? — повтори мъжът зад писалището.
— Да? — Миа се бе запиляла в мислите си за момичето, което беше видяла да излиза от кабинета — часът ѝ бе преди нейния, разликата помежду им бе навярно петнайсет години, но и двете ги беше срам еднакво — да, аз също идвам тук, аз също не съм нормална.
— Налага се — отново се обади психологът и този път нямаше измъкване.
Сигри Крюгер.
Сестра, приятелка и дъщеря.
Родена на 11 ноември 1979 г. Починала на 18 април 2002 г.
Със силна обич и дълбока скръб.
Психологът пак си свали очилата и се облегна назад.
— Добре е скоро да поговорим за нея, не мислиш ли?
Миа закопча ципа на коженото си яке и посочи часовника на стената.
— Със сигурност — кимна тя и се усмихна. — Но ще стане следващия път.
Матиас Ванг изглеждаше разочарован, когато откри, че според стрелките на часовника сеансът е приключил.
— Да, добре. — Той остави химикалката върху бележника на бюрото пред себе си. — Другата седмица по същото време?
— Окей.
— Все пак е важно… — подхвана брадатият мъж, но Миа вече беше на вратата.
4.
Холгер Мунк изпитваше известно раздразнение, но беше и някак облекчен, когато за първи път след десет години прекрачи прага на стария си дом. Раздразнение, защото се бе съгласил тук да отпразнуват рождения ден на Марион. Облекчение, защото малко го беше страх да снове, заобиколен от отдавнашни спомени, не знаеше как ще го понесе, но къщата вече не приличаше на някогашното му жилище. Бяха я ремонтирали. Бяха избили няколко стени, а другите — боядисали в нови цветове. Мунк с изненада установи, че всъщност намира променения си дом за много хубав и колкото повече се оглеждаше, толкова по-спокоен ставаше. Освен това нямаше и следа от Ролф, учителя от Хюрюм. Може би следобедът все пак нямаше да бъде чак толкова ужасен.
Мариане го посрещна на вратата със същото изражение както всеки път, когато им се налагаше да прекарат време заедно, било то по случай конфирмация, рожден ден или погребение — с любезно и приветливо здравей. Не го прегърна, не изрази никаква привързаност, но нямаше и горчивина, разочарование или омраза в очите ѝ както непосредствено след развода. Само резервирана, ала въпреки това приветлива усмивка, добре дошъл, Холгер, настанявай се в хола. Аз украсявам тортата на Марион — шест свещички. Невероятно е колко е пораснала!
Мунк си закачи палтото в коридора и тъкмо понечи да внесе подаръка във всекидневната, когато чу възглас, последван от малки, нетърпеливи стъпчици, спускащи се от втория етаж.
— Дядо!
Марион дотича при него и дълго го прегръща.
— За мен ли е? — момиченцето гледаше ококорено подаръка.
— Честит рожден ден! — засмя се Мунк и погали внучката си по косата. — Как е да си на шест години?
— Всъщност не е много различно, почти като вчера, когато бях на пет — усмихна се хитро Марион, без да откъсва очи от подаръка. — Може ли вече да го отворя, дядо? О, може ли?