— Трябва първо да изпеем песничката за рожден ден — обади Мириам, също слязла от втория етаж.
Дъщерята на Мунк се приближи до него и го прегърна.
— Много се радвам, че успя да дойдеш, татко. Добре ли си?
— Чудесно. — Мунк ѝ помогна да занесе голямата кутия в хола, на една маса, вече отрупана с подаръци.
— О, всичко това е за мен! О, не може ли да ги отворим сега? — примоли се момиченцето. Очевидно според нея вече бе чакала твърде дълго.
Мунк погледна дъщеря си и получи в отговор усмивка. Жестът ѝ го зарадва. След развода отношенията им, меко казано, не бяха приятелски, но през последните месеци изглежда омразата, която тя таеше към баща си през всичките тези години, бавно започваше да се уталожва.
Десет години. Хладни отношения между баща и дъщеря. Заради развода. Понеже той работеше твърде много. А после, неочаквано, именно работата му ги сближи, сякаш на света все пак имаше някаква справедливост. Преди по-малко от шест месеца провеждаха важно разследване, навярно най-тежкото за отдела, а Мириам и Марион се оказаха непосредствено замесени. Душевноболен тип бе похитил петгодишното момиченце — човек би очаквал това да ги раздалечи още повече, дъщеря му отново да го държи отговорен, но се случи обратното. Мириам изобщо не му се сърдеше, само безмерно се радваше, задето отделът беше разрешил случая. Оказа се нова форма на уважение. Струваше му се, че го вижда в очите ѝ — гледаше на него по друг начин, разбираше колко е важна работата му. И двете, Мириам и Марион, ходиха на терапия при способен психолог от полицията, за да преработят ужасяващата случка, но за щастие, тя очевидно не тежеше на момиченцето. Вероятно бе твърде малко да разбере колко зле е можело да бъде. Марион, естествено, плака няколко нощи, будеше се от кошмари, но това скоро мина. На майката, разбира се, ѝ беше по-трудно — Мириам продължи известно време с терапията сама, без Марион. Вероятно даже все още ходеше, Мунк не знаеше със сигурност — не бяха чак толкова близки, та да му доверява всичко, но бяха напът да станат. Малко по малко.
— Къде е Юханес? — попита той, когато се настаниха на дивана.
— Знаеш как е, дежурен е и се обадиха от „Юлевол“. Трябваше да си тръгне. Ако успее, ще се върне. Работата не е просто нещо, когато си важна личност — смигна дъщеря му.
Мунк ѝ се отблагодари със сърдечна усмивка.
— Тортата е готова — оповести Мариане, влязла засмяна във всекидневната.
Холгер Мунк я погледна скришом. Не искаше да се вторачва, но не успяваше да отлепи очи от нея. За момент погледите им се срещнаха и на Мунк изведнъж му се прииска да я подмами в кухнята и силно да я притисне към себе си точно като едно време, но за радост се опомни благодарение на Марион, загубила вече всякакво търпение.
— Не може ли да ги отворя? Подаръците са мнооого по-важни от тъпата песен.
— Трябва да изпеем песничката и да духнем свещичките. — Мариане поглади косата на внучката си. — Освен това е редно да изчакаме всички да дойдат, за да видят какви хубави неща си получила.
Мариане, Мириам, Марион и той. Холгер Мунк не бе и мечтал за по-хубава компания за приятен следобед. Ала думите на бившата му съпруга, че е редно да изчакат всички, сякаш бяха реплика в театрално представление, податка за нещо, което предстои да се случи: външната врата се отвори и се появи Ролф, учителят от Хюрюм, с усмивка на уста и огромен букет в ръцете.
— Здравей, Ролф! — Марион се засмя и се втурна към вратата да го прегърне.
Мунк усети леко пробождане, като видя малките ръчички да се обвиват около мъжа, когото изобщо не харесваше, но бързо му мина. Момиченцето му беше по-скъпо от всичко друго на света, а за нея животът винаги е бил такъв. Дядо е сам. Баба и Ролф — заедно.
— Виж колко много подаръци получих!
Тя издърпа учителя от Хюрюм във всекидневната, за да види масата с подаръците.
— Прекрасно. — Той я помилва по главата.
— И това ли е за мен? — засмяна, Марион посочи букета в ръцете му.
— Не, това е за баба — учителят обърна глава към Мариане, която ги наблюдаваше усмихната от вратата.
Мунк забеляза погледа на бившата си съпруга. И с това се приключи. Хубавото чувство. Идилията. Мнимата идилия. Той се надигна да поздрави учителя, стисна му ръката и проследи как омразният му мъж подава на бившата му жена великолепния букет и я целува по бузата.
Слава Богу, пак го спаси Марион, чието лице беше червено от напрежение и тя отказваше да чака повече.