— Вече тряяябва да приключваме с пеенето — провъзгласи гръмогласно момиченцето и любезно припомни на Мунк защо всъщност е там.
Пяха бързо, защото Марион така или иначе не слушаше. Тя духна свещичките на тортата и се нахвърли на пакетите.
Само след половин час момиченцето ги бе отворило и седеше изтощено пред купа подаръци. Барбито попадна право в целта, тя се увеси на врата на дядо си и макар Мунк да очакваше неодобрителния поглед на Мириам, задето пак глези детето и не е направил добър избор, такъв не последва. Дъщеря му само се усмихваше, сякаш му благодареше, и му вдъхна усещането, че всичко е наред.
За момент стана неловко, след като подаръците бяха отворени. Мариане и учителят седяха на дивана от другата страна на масата, очакваше се да започне някакъв разговор, ала никой от тях нямаше желание да го подхване. За пореден път Мунк бе спасен, сега от телефона си. Пак беше Микелсон, вече съвсем на място. Мунк се извини и излезе на стълбите, запали жадувана цигара и отговори на повикването.
— Да?
— Вече не си ли вдигаш телефона? — избоботи раздразнен глас от другата страна.
— Семейни работи — отвърна Мунк.
— Колко приятно! — саркастично отбеляза Микелсон. — Наистина съжалявам, че прекъсвам идилията, но ми трябваш.
— Какво се е случило? — полюбопитства Мунк.
— Подрастващо момиче — продължи Микелсон, малко по-спокойно.
— Къде?
— В покрайнините на Хюрюм. Намерил я е някакъв екскурзиант преди няколко часа.
— Сигурни ли сме?
— В какво?
— Че става въпрос за 2332.
Мунк дръпна продължително от цигарата. Чуваше как вътре се смее Марион. Някой я гонеше из къщата, вероятно идиотът, заел неговото място. Той тръсна глава с раздразнение. Да празнува рожден ден в старата къща. Как изобщо му хрумна?
— Да, за съжаление — отвърна Микелсон. — Трябваш ми там незабавно.
— Добре, тръгвам — съгласи се Мунк и затвори.
Хвърли цигарата и заслиза надолу по стълбите, в същия момент вратата се отвори и се показа Мириам.
— Наред ли е всичко, татко? — дъщеря му го погледна угрижено.
— Какво? А, да… просто… работа.
— Добре — кимна Мириам. — Исках само да…
— Какво има, Мириам? — попита нетърпеливо Мунк, но се опомни и я погали по рамото.
— Да те подготвя за голямата новина. — Дъщеря му не го поглеждаше в очите.
— Каква новина?
— Ще се женят — избърбори Мириам все така без да го поглежда.
— Кой?
— Мама и Ролф. Опитах се да ѝ обясня, че моментът не е подходящ да го съобщи, но…
Сега Мириам го гледаше видимо разтревожена.
— Ще влезеш ли?
— Възложиха ми случай — отвърна лаконично Мунк и не знаеше какво друго да каже.
Ще се женят? Следобедът бе започнал толкова добре, той… какво си въобразяваше? Ядоса се на себе си. Какво изобщо очакваше? Идиотска работа. Но сега имаше други грижи. Нещо много по-важно.
— Значи тръгваш? — попита Мириам.
— Да — кимна Мунк.
— Почакай да ти донеса палтото — спря го Мириам и се върна с връхната му дреха.
— Поздрави ги от мен — подхвърли сухо Мунк и се запъти към колата.
— Обади ми се, става ли? Искам да поговорим за нещо важно за мен. Някой ден, когато ти е удобно — подвикна след него Мириам.
— Разбира се, Мириам. Ще ти звънна. — Мунк се завтече по чакълената алея, бързо се настани в черното ауди и запали мотора.
5.
Нямаше и пет часът, но когато Мунк пристигна при полицейските заграждения в покрайнините на Хюрюм, бе тъмно като в рог. Показа идентификационната си карта през прозореца на колата и млад стажант му махна да продължи, явно смутен, задето го е спрял.
Мунк паркира автомобила отстрани на пътя, на няколкостотин метра от бариерата, след което излезе на студения есенен въздух. Запали цигара и се загърна в палтото си.
— Мунк?
— Да?
— Улсен, командир на оперативната група.
Мунк пое десницата в ръкавица, подадена му от непознат висок полицай на средна възраст.
— Какво е положението?
— Жертвата е намерена на около шестстотин метра нагоре в северозападна посока от пътя — докладва снажният мъж и посочи тъмната гора.
— Кой е там сега?
— Криминалистите. Съдебна медицина. Един от вашите… Кулста?
— Колсьо.
Мунк отвори багажника на аудито, извади си ботушите и се наведе да ги обуе, но телефонът му иззвъня.
— Мунк на телефона.
— Ким е. Пристигна ли?
— Да, на пътя съм. Ти къде си?
— Горе при палатката. Вик е готов и вече губи търпение, но аз му казах да не я пипат, докато не дойдеш. Слизам да те взема.