Тягостно отчаяние обзело Мустафа. Нещастникът си мислел, че бащината клетва вече се е изпълнила, а и как можел да се надява, че ще успее да спаси сестра си и Зорайде, след като бил лишен от всякакви средства и за освобождението им можел да разчита само на нищожния си живот. Мустафа и безмълвните му спътници сигурно били яздили към час, когато отбили от пътя и слезли в една долчинка. Тя била заобиколена от високи дървета, а меката й тучна ливада, през която течел бърз поток, приканвала за почивка. И наистина Мустафа забелязал петнайсетина-двайсетина шатри, за чиито колчета били завързани камили и хубави коне, а от една от шатрите долитала весела цитра и два хубави мъжки гласа. Брат ми си помислил, че хора, които са избрали такова приятно местенце за стан, не могат да му мислят злото и без да се безпокои, изпълнил нареждането на водачите си, които, след като го отвързали, му махнали да слезе от коня. Завели го в шатра, по-голяма от останалите, а и отвътре наредена красиво, дори изискано. Разкошните, златовезани миндери, тъканите килими, позлатените кадилници, които на друго място биха говорели за богатство, тук издавали само смел грабеж. На един от миндерите седяло дребно старче. Лицето му било грозно, кожата черно-кафява и лъскава, а бръчките около очите и устата му, издаващи хитрост и коварство, отвращавали. Макар че този човек се опитвал да си придаде важност, Мустафа бързо разбрал, че не за него била наредена така богато шатрата, а отношението на водачите му потвърдило наблюдението му.
— Къде е Силния? — запитали те старчето.
— На лов за дребен дивеч — отвърнало то. — Но ми поръча аз да го замествам.
— Не е постъпил умно — отвърнал единият от разбойниците. — Защото скоро трябва да се реши дали това куче да умре или да плати, а това Силния знае по-добре от теб.
Дребния се надигнал да защити честта си, изпънал се, за да може с крайчеца на ръката си да стигне ухото на противника, защото, изглежда, му се щяло да си отмъсти, като го цапардоса, но като видял, че усилията му са напразни, започнал да ругае и представете си другите не му останали длъжни, така че шатрата закънтяла от свадата. Тогава изведнъж завесата се разтворила и вътре влязъл едър, напет мъж, млад и красив като персийски принц. Дрехите и оръжията му, като изключим богато обкования кинжал и лъскавата сабя, били скромни и прости. Но сериозният му поглед и добрите му маниери, без да плашат, успявали да внушат респект.
— Кой си позволява да вдига крамола в моята шатра? — викнал той на другите, които го гледали стреснато. Известно време царяла тишина, най-накрая единият от тези, които довели Мустафа, разправил какво се е случило. Тогава лицето на Силния — както го наричали — почервеняло от яд.
— Кога съм ти казвал да ме заместваш, Хасане? — викнал му той със страшен глас. Дребния се свил от уплаха, така че изглеждал много по-дребен отпреди и се заизмъквал към изхода, но един ритник на Силния бил достатъчен, за да изхвърчи със странен скок навън.
Щом Дребния се махнал, двамата мъже завели Мустафа пред стопанина на шатрата, който междувременно се бил излегнал на миндера.
— Ето, водим ти този, когото заповяда да хванем.
Онзи разглеждал дълго време пленника и после рекъл:
— Паша на Зюлиейка! Твоята съвест ще ти каже защо си изправен пред Орбасан.
Като чул това, брат ми се хвърлил в нозете му и отвърнал:
— О, господарю! Изглежда си в заблуда. Аз съм един беден нещастник, а не пашата, когото търсиш.
Всички в палатката били изненадани от това, което чули, а стопанинът на шатрата рекъл:
— Не ще ти помогне много, като се преструваш на друг, защото ще ти доведа хора, които добре те познават.
Заповядал да дойде Зюлейма. В шатрата довели една старица, която на въпроса дали брат ми е пашата на Зюлиейка отговорила:
— Да, той е! — и се заклела в гроба на Пророка, че той е пашата и никой друг.
— Видя ли, нещастнико, как се разкри измамата ти? — подхванал го гневно Силния. — Ти за мен си твърде жалък, за да си цапам хубавия кинжал с твоята кръв, но ще те завържа за опашката на коня си и утре, като изгрее слънцето, ще го пришпоря през гората и ще те влача чак докато залезе зад хълмовете на Зюлиейка!
Това сломило брат ми:
— Проклятието на баща ми ме тласка към тази позорна смърт! — извикал плачейки той. — И ти си загубена, сестричке Фатме!
— Нищо няма да ти помогнат преструвките — заговорил му един от разбойниците, докато връзвал ръцете му на гърба. — Трябва да се омиташ от шатрата, защото Силния си хапе устните и се озърта за кинжала си. Ела, ако искаш да живееш поне още една нощ!