Нарушено било нещо във финия механизъм. Слоночерите почнали да измират по неизвестни причини. Веднъж самолет открил при морето Павлов милионно сборище от умиращи гиганти — смрад се разнасяла на стотици километри наоколо. Тревата постепенно престанала да пълзи, новите корени се забивали веднага в същата почва, изтощавали я. При първите изследователи стеблата се извисявали до човешки ръст като стена, а Андрей завари само редички ниски храсти. Оголвали се равнините и планинските склонове, планетата оплешивявала пред очите им. Понякога седмици наред духали пясъчни бури, веднъж засипали цяло градче. Почнал да се променя съставът на атмосферата, небето избледняло. Великолепните залези изчезнали, жегата станала непоносима. Отначало хората напуснали екватора, после почнали да бягат и от умерените пояси.
И най-сетне — вече при Андрей — Всемирният съвет взе решение за евакуация. Експериментът не бе сполучил. За шестдесет години хората успяха да разрушат това, което се бе създавало в продължение на петдесет милиона века — биосферата…
А гласът, нарочно равнодушно, без всякакви емоции, продължаваше по микрофона: „Днес се разделихме с африканската виолетка. Трудно ще установим причината за загиването й. Преминахме през студения слой на атмосферата, отвън сега е 200°С. В кабината е горещо, всеки ден температурата се покачва. Но цветето отглеждахме под стъклен похлупак с повишена влажност и живачният стълб нито веднъж не се покачи над 25°С. Въпреки това листенцата му посърнаха и увехнала. Цветето е с нас от две години, стана ни другар, затова му направихме тържествено погребение. Изскубнахме го от почвата с корените, сложихме го върху плочата на електрическата печка и извършихме кремацията. Вторият включи нещо от Менделсон и под тези звуци изгорихме виолетката. Изглежда, станали сме сантиментални. Беше ни мъчно. Вторият каза: «Все пак смело цвете. Колко далеч в Космоса проникна.» Вярно. Вече сме на 500 милиона километра от източника на животворната светлина — Слънцето. Засега кабината издържа увеличаващото се външно налягане на газовете. Ще успеем още нещичко да видим, преди да склопим очи. В 15:00 за трети път попаднахме в прозрачно осветената зона. Фантастични пейзажи. Па̀рите на метана светят ярко — в червено, кафяво. Друга светлина струи отдолу, сякаш от центъра на планетата: какво свети там, не знаем. Няколко часа летяхме като в тунел с ресни по стените, после пред нас се ширна простор и се озовахме над безкрайно червено море. Долу се виждаха сивкави пясъци и червени вълни. Вляво се издигаше кафява стена, чезнеща в безкрая. Вдясно имаше дъги — и не една, а няколко, и се кръстосваха. А от небето висяха сталактити, които пред очите ни се превръщаха в ръце и глави на някакви чудовища. Една ръка почна да расте, засенчи дъгата, стигна до «морето» и се стопи.
Жалко, че никой не ще види тези приказни картини, както ги видяхме ние. Но най-вече ти става мъчно от това, колко безсмислено е всичко, че масите материя и титаничните движения не се осъзнават, милиарди години не са съживени от нечия оценка. Въобще удивителни са сиянията, короните на далечните светила, но това е свят, който не ще отговори на любопитството ти. Всичко се движи, но всичко е мъртво и равнодушно. И тук, в студения блясък на равнодушните спектакли на мъртвото, особено силно чувствуваш каква случайност е пораждането на живота. Милиони чудеса милиарди пъти е трябвало да се извършат, за да се формира някакво бръмбарче, и ние до днес не знаем на какво ни учи тази най-фино уравновесена структура.
След три часа тъмата пак ни погълна, повиках катеричката — тя завря муцунка в ръката ми. Да, не напразно в епохата на Великите открития хората са взимали в далечните плавания куче със себе си. То не може да прибере платната, но ни помага в нещо много по-важно. Човекът има разум, животното — друго, но без това друго Земята и Вселената биха били пусти, скучни, безнадеждни. И въобще, развитието на всяка жива твар зависи явно от живата среда, от онзи биохимичен електрорадиационен и най-сетне нравствен обмен, който става между различните видове същества…
А до края остават още само осем денонощия.“
Андрей настръхна в креслото. Ето, така са летели те тогава към смъртта, преди петдесет години. И са мислели как да се запази животът.
Той се огледа. Слънцето се бе спуснало зад хребета Айнщайн, настъпил бе светлият венериански здрач. Андрей завъртя копчето на звукотърсача, в кабината отново се чу кашлянето на слоночерите. Това беше едно от последните стада на планетата. Сега вече знаеха, че именно от бронираните гиганти зависи растенето на тревата — слоночерите някак оплодяваха движещите се растения, но само в случай, че и те се движеха. А бяха престанали да се движат. И хората не успяваха да ги размърдат, не можеха с нищо да ги подмамят или изплашат. В мозъка на слоночерите нямаше център за болка, нито рецептори за болка — поне хората не бяха открили.