Любомир Николов
Спасете „Титаник“!
От автора
Драги приятели,
В тази книга нарушавам някои от правилата, към които съм се придържал досега. Онези от вас, които познават предишните ми игри, веднага ще забележат големия дневник. Знам, че мнозина от вас настояваха за дневници, докато други не искаха да се обременяват с тях. И все още не мога да реша към чие мнение да се присъединя. В случая обаче просто нямах избор — твърде много зависи именно от това, как ще се подготвите за приключението. Наградата за успеха е голяма, а цената на неуспеха е само една — гибел. Тъй че препоръчвам ви най-настоятелно: подгответе се добре и попълвайте дневника старателно, освен ако разчитате на добрата си памет.
Впрочем, за гибелта. И на вас, и на мене вече ни е омръзнало да спорим за едно и също нещо — трябва ли при провал да се започва отначало? Не е проблем при гибел на героя да го връщам на предишния епизод с възможност за нов избор. Мнозина други автори постъпват точно така. Само че… струва ли си? И без друго в писмата си често се оплаквате, че моите книги са прекалено лесни. Пък и нека вземем други примери. В компютърните игри няма на кого да се оплаквате — там героят просто загива и точка (оставям настрана възможността да запишете играта и да я започнете от даден момент). Колкото до живота — там всичко е ясно. Никой не ти дава втора възможност.
Ще забележите и още нещо, което не съм правил досега — употребата на кодови думи. По принцип избягвам да си служа с тях — има далеч по-елегантни и незабележими за читателя начини да постигна същата цел. (Не знам дали тъкмо това не е една от причините игрите ми да изглеждат прекалено леки.) Но в някои случаи употребата на кодови думи става неизбежна. Особено ако действието е приблизително едно и също в различните варианти (например схватки, спортни състезания, борба за победа), но резултатът зависи от голямо количество дребни подробности.
Нарушил съм и още един основен принцип — не само свой, а изобщо на книгите-игри. Става дума за така наречения „пряк път“. За всички автори важи едно съществено правило, което може да се формулира горе-долу така: „Не наказвай добрия играч с пряк път“. Мисля, че ме разбирате. Ако има ходове, с които набързо да стигнеш до финала, пропада цялото удоволствие от четенето. Както се бе изразил в писмото си един читател: „налага се нарочно да правя грешки, за да удължа приключението“. Тъкмо по тази причина винаги съм избягвал „прекия път“. Но в случая, както казах по-горе, нямах избор. Защото „Титаник“ е могъл да бъде спасен. С малко съобразителност, воля и предвидливост би била предотвратена най-голямата морска трагедия на всички времена. Проявите ли тези качества, ще постигнете победа… и за съжаление може да попаднете на пряк път. В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да ви поднеса своите извинения и да се надявам, че бързата победа поне ще повиши самочувствието ви.
Приятно четене!
Пролог
— И какво сега? Свърших ви работата, а вие се отмятате. Обещахте, че ще стана богат, а ме излъгахте като улични търговци. Така ли се прави в там кой век беше?
Смехът на събеседника (или събеседничката?) ми прозвънява като звънче.
— Не сме те излъгали. Видя със собствените си очи Англия от началото на века, беше господар на хода на историята, спаси живота на човек, от когото зависи бъдещето на света, преживя толкова нещо, макар и за кратко време! Малко богатство ли е това?
Въздъхвам и се почесвам по тила.
— Абе… тези преживявания са хубаво нещо, само че не се ядат. Аз съм най-обикновен журналист и ми трябват пари. Не можеше ли поне…
— Не можеше. А колкото до парите — ако в момента си на смъртно легло, колко би платил, за да преживееш всичко това?
— В момента изобщо не съм на смъртно легло и се надявам скоро да не бъда. Да знаете, ако не получа поне нещичко, ще разкажа всичко за вас на когото трябва!
— И на кого трябва, ако можем да знаем? Кой ще ти повярва, без да те сметне за луд? Разказвай колкото щеш. Дори може по този начин да изкараш някоя и друга пара.
Прекалено са хитри тези от бъдещето. Но все пак не искам да се предавам.
— Добре. Ще напиша книга за това, което преживях. Пък може би тя ще надживее времето.
— Ще го надживее, друг път! Ти си такъв мързел, че няма да напишеш и ред. А и да го напишеш, ще е пълен боклук. Ние винаги премисляме всичко докрай.
За мързела са прави, колкото и да не ми е приятно. Но че ще е боклук — това вече е оскърбление! Опирам длани върху масата и свирепо се вторачвам в пустотата пред себе си.
— Добре, ще видим. Само да не приплачете, когато тая книга промени бъдещето ви!