Лъжеш безогледно, обзет от творческо вдъхновение. Опитът ти като журналист се оказва доста полезен в това начинание.
— Добре тогава — кимва Хигинс. — Утре по пладне отплаваме, нали?
— Да, да…
— Тогава доскоро! Ще се видим на кораба!
И той ти обръща гръб. Ще се опиташ ли да го спреш, за да го предупредиш за опасността?
Да — мини на 113.
Не — продължи на 129.
149
— Накъде, сър? — спира те матросът.
— Името ми е Джон Бейли, журналист. Познат съм на капитана. Смятам да напиша статия за него и исках да поговорим, за да узная повече за живота и делата му.
— Той почива в момента, сър. Спешен ли е разговорът?
— Не, разбира се — усмихваш се ти. Ще бъда в каютата си, втора класа, номер 27. Когато капитан Смит реши, просто ме повикайте.
— Ще му докладвам веднага щом се събуди, сър — обещава матросът.
Налага се да изчакаш около два часа в каютата си. Вече си мислиш, че Смит те е забравил или не ти обръща внимание, когато на вратата се почуква и в каютата влиза запъхтян познатият ти матрос.
— Капитанът ви чака на мостика, сър.
И той наистина те чака в цялото си величие.
— Пак вие, мистър Бейли? Предадоха ми, че сте ме търсили. За какво по-точно?
Ако си въоръжен с револвер, мини на 150.
Ако използваш подръчно оръжие, продължи на 11.
150
— Ето за това! — отвръщаш ти и с един скок се озоваваш зад него.
Познанията ти за тероризма се ограничават с видяното в холивудските филми. Но за началото на века и това не е малко. Трябва да се признае, че представляваш внушителна гледка, когато премяташ изотзад една ръка през гърлото на Смит, а с другата опираш револвера в слепоочието му и крещиш:
— Назад! Назад! Ще го застрелям!
Дежурният офицер неволно прави крачка напред, но веднага се отдръпва.
— Ще го застрелям! — отново крещиш ти. — Сега аз командвам на мостика! Изпълнявайте моите заповеди!
Макар и в плен, капитан Смит си остава висша власт на „Титаник“. Офицерът отправя поглед към него.
— Какво да правим, сър?
— Изпълнявайте… — изхриптява капитанът. — Не виждате ли, човекът е луд. Само… само не искам да се разчува сред пътниците.
Нямаш нищо против да те смятат за луд. Оттегляш се заедно със заложника в капитанската каюта и заповядваш да спрат кораба. Около час различни офицери се опитват да те убедят, че това е невъзможно. Най-сетне обаче (след десетина заплахи да застреляш капитана) постигаш своето. „Титаник“ спира. И остава неподвижен четири часа — докато най-сетне се предаваш и попадаш зад решетките на корабния изолатор.
Оттук нататък съдбата ти е ясна — ще останеш зад решетки до края на живота си, било то в лудница или затвор. Но може би това не е чак толкова скъпа цена за спасяването на 1500 човешки същества… и предотвратяването на една бъдеща война…
151
Внезапно пред очите ти сякаш се мярва позната фигура. Хигинс ли беше това, или не? Двоумиш се около минута, накрая решаваш, че няма да загубиш нищо, ако просто провериш. Тръгваш подир човека, ала си загубил ценно време. Преди да го настигнеш, той изчезва сред тълпата и повече не успяваш да го откриеш.
Махваш с ръка. Е, нищо. Сега ще подремнеш, а довечера можеш да го потърсиш отново. Запътваш се към каютата, която за твое огромно облекчение се оказва празна — спътникът ти е излязъл навън да се наслади на презокеанското пътешествие. Просваш се на леглото и мигновено потъваш в дълбок сън. Последната ти мисъл е, че ако точно в този момент корабът потъне, надали ще могат да те събудят.
Мини на 81.
152
Изтичваш нагоре към палубата за разходки, за да я огледаш. Лъхва те леден въздух. Само няколко самотни пътници, омотани в дебели палта заради лютия студ, съзерцават синия мрак на нощта и се любуват на четирите огромни димохода, очертани върху фона на звездното небе. Струва ти се, че димоходите са леко наклонени. Сякаш напред и наляво.
— Мистър Хигинс? — подвикваш високо ти, за да си спестиш тичането от човек на човек.
Не се обръща нито един. Значи Хигинс не е между тях и ти си изгубил още ценни минути. Ще трябва да се върнеш на 147 и да го потърсиш някъде другаде.
153
Макар че си работил съвестно, не можеш да се отървеш от някакво неопределено чувство на неудовлетворение. Въпросът за мъглата вероятно ще остане загадка завинаги… или поне докато сам преживееш фаталната нощ. Но не ти е ясно и друго — защо наблюдателите са останали без бинокли, след като според правилника е трябвало да ги има в специален сандък в „гарвановото гнездо“.