— Ехей! — подвикваш отдолу.
— Кой е? — обажда се след малко някой откъм наблюдателния кош.
— Името ми е Джон Бейли.
— А, драскачът! Качвай се да те видим що за стока си.
Нощта е ледено студена и пръстите ти изтръпват, докато се катериш по металните скоби към наблюдателницата. Ала ето че най-сетне се прехвърляш през ръба на „гарвановото гнездо“ и се озоваваш до двама сгушени мъже — Фредерик Флийт и Реджиналд Ли, както ти се представят.
Ако имаш кодова дума ДВОЕН ПРОРОК, мини на 50.
Ако нямаш тази кодова дума, но имаш бинокъл, продължи на 67.
Ако нямаш нито едното, нито другото, но имаш кодова дума НАБЛЮДАТЕЛ, попадаш на 92.
И накрая, ако нямаш нищо от изброеното, отгърни на 266.
210
Трагедията на „Титаник“ е разглеждана от няколко авторитетни комисии в САЩ и Великобритания. Разследването е вниквало във всяка подробност, била тя дори незначителна. Ала въпреки това редица неща остават неясни по две причини. Първо, катастрофата засяга не просто корабната компания „Уайт стар лайн“, а и цяла Великобритания, срещу която американците издигат най-тежки обвинения. Второ, замесени са някои личности от британското висше общество, чието поведение в страшната нощ се е оказало не твърде етично. Поради тези две причини през цялото време на следствието повечето служебни лица се стремят да докажат, че катастрофата е била резултат от непреодолимо стечение на обстоятелствата.
И все пак твърде много неща стават ясни. Най-важната причина за гибелта на „Титаник“ е тъкмо вярата в неговата непотопимост. Та нали корабът ще остане на вода дори при наводняването на които и да било два отсека (тоест, при две отделни пробойни) или при наводняването на първите четири отсека (нещо, което не би станало дори при невъобразимо силен челен удар). При тези обстоятелства не е чудно, че ръководството на компанията, капитанът и неговите помощници просто са пренебрегнали опасността. Макар че формално корабните компании са настоявали техните капитани да спазват всички правила за безопасност, реалността през 1912 година е съвсем друга. В борбата за първо място срещу конкурентните линии, всички капитани са пресичали океана с пълна скорост дори при най-реални признаци за заплаха. „Титаник“ не прави изключение. Какво ли толкова би могло да му се случи? Шансът за сблъсък с айсберг е нищожен, а дори и да стане нещо подобно… всички знаят твърдо: корабът няма да загине. Така ръководството на компанията, опитният капитан Смит и неговите седем помощници се поддават на една заблуда, която ще се окаже пагубна.
Нещо повече. На борда на „Титаник“ пътува генералният директор на „Уайт стар лайн“ Дж. Брус Исмей. Според морските закони той е пътник като всички други. Но така е само формално. Макар че събитията около него съзнателно се премълчават, при разследването става ясно, че на 12 април около пладне Исмей е повикал старшия механик Джоузеф Бел и му е препоръчал ако времето бъде ясно, на 15 и 16 април корабът да се движи с максимална скорост. Невероятно събитие — един пътник, та бил той и генерален директор на компанията, дава заповеди през главата на капитана! Впрочем, по всичко личи, че капитан Смит вероятно е получил подобни инструкции от Исмей.
През фаталния ден 14 април (а и в предишните дни) „Титаник“ на няколко пъти е получил радиограми с предупреждения за айсберги и плаващи ледове: в 9.00 от британския кораб „Карония“; в 13.42 — от американския „Балтик“; в 13.45 — от германския „Америка“; в 19.30 — от британския „Калифорниън“; в 21.40 — от „Месаба“; в 23.00 — отново от „Калифорниън“. Една след друга радиограмите стават все по-тревожни и по-конкретни, но отношението към тях е странно. Първата попада на мостика и не предизвиква сериозен интерес. Втората е предадена лично на капитан Смит, който я слага в джоба си, а по-късно, кой знае защо, я предава на Дж. Брус Исмей и едва вечерта се сеща да я поиска обратно. Третата е приета от радиста Филипс и дори повторно предадена от него на континента (тъй като радиостанцията на „Америка“ не е достатъчно мощна). Тази радиограма дава конкретни данни за айсбергите и задължително трябва да бъде отнесена на мостика. Ала по неизвестни причини това не става. Може би Филипс просто е забравил (по това време е бил претоварен с предаването на лични телеграми от богатите пътници до техни близки в Европа и Америка). Четвъртата, с подобно съдържание, е отнесена на мостика от младшия радист Брайд, но по-късно той не може да си спомни кому я е предал. Получаването на петата, съобщаваща за множество айсберги, е потвърдено от радиста Филипс — и нищо повече. Вероятно отново е виновна неговата претовареност. А шестото предупреждение, получено само 40 минути преди сблъсъка, е прекъснато от Филипс с грубата фраза: „Млъквай, пречиш ми да работя“. И тъй — донякъде по вина на радистите, а донякъде и на капитан Смит, дежурните офицери не са уведомени както трябва за заплахата. Друг е въпросът дали биха се съобразили с предупрежденията…