Железният юмрук ожесточено описа дъга и с оглушителен удар се стовари върху мястото, където кръгчето светлина ту се появяваше, ту изчезваше.
Завъртя се пак. Отново и отново. Докато преградата не падна и не се показаха фините бобини пластинки, жици и тръбички зад нея — сега вече ненужни отпадъци. Докато роботът не замръзне с полувдигнатата ръка, готова пак да удари. Мъртъв. Неподвижен. И мозък, и придатък.
Дори и сега Терънс продължи трескаво да натиска копчето на фенера. Още и още.
Изведнъж осъзна, че всичко е свършило.
Роботът беше мъртъв, а той — жив. Ще бъде спасен! Не се съмняваше в това. Сега вече можеше и да се разплаче.
Уголемена, аптечката заплува пред очите му. Транслационните апарати му се усмихнаха.
„Бог да те благослови, малка спасителна станцийко!“ — помисли Терънс, преди да припадне.