— Какво е това нещо?
— Искам да издигна спасителна стена там, дето вашата река се влива в нашата, за да запазя къщиците на бедните люде от наводнение.
— Тъй ли? Но за това ще ти требват много пари. Отде ще ги вземеш?
— Мисля да ги спечеля с труд.
— Не ми се вярва. И цял живот да работиш, пак не можеш спечели толкова пари. Шега работа ли е това?
— Аз пък вярвам, господарю. Когато почнах да възпявам юнака Сиавуш, сам той ми се яви една нощ, разказа ми за своите подвизи и ме увери, че с мои пари ще бъде издигната тая стена. „Може ти да не доживееш да я видиш“, — ми каза юнакът, — „но спасителната стена ще бъде съградена и людете ще те поменуват“.
— Добре. Аз ще ти помогна, колкото мога.
И Абу-Мансур заповядал на своя ковчежник да наброи на поета хиляда жълтици, за благодарност, че е чул песните му.
Абулказим си отишъл. Като стигнал вкъщи, той си рекъл:
— Може пък в двореца на шаха наистина да ме очакват почести — кой знае? Може там да ме наградят повече, отколкото в замъка на добрия управител. Дали да отида при шаха? Но ще ли ме пуснат при него? Никой ме там не знае, никой ме не познава, никой не ме е и чувал.
След няколко деня, в градеца се разчуло, че старият шах е умрял и на престола се е качил син му Махмуд — млад цар, който обичал поетите. А две седмици след това, починал и Абу-Мансур. На негово место бил пратен друг управител — Арслан-Хан, човек жестокосърдечен, потисник и скъперник. Новият управител отведнъж удвоил данъците на населението. При Абулказима дошли бирници и му поискали хиляда жълтици данък — толкова требвало да плати тая година, защото имал много имот. Абулказим дал парите, които бил получил от Абу-Мансура. На другия ден негови приятели му казали, че ония, на които бил платил и надплатил, преди години, за бащини дългове, и които били много по-богати от него, платили три пъти по-малък данък. Те били казали на управителя, че той е три пъти по-богат от тях.
На Абулказима станало тежко. Той отишъл да се оплаче на управителя от бирниците, които го ограбили. Но Арслан-Хан не му дал и да издума — изпъдил го.
— Моите бирници знаят, от кого колко да искат, — рекъл той сопнато. — Върви си, отдето си дошъл! Да ти не виждам вече лицето!
Абулказим се върнал вкъщи, и отчаян и ядосан. Той решил да отиде в Хазнин — да се оплаче на самия шах. Тъй като нямал пари за път, продал част от земята си и тръгнал. Стигнал до града Херат, където живеел един приятел на баща му, по име Абубекър-Варак — търговец. Приказал му се, кой е, и го помолил да го приеме у дома си. Търговецът го приел и разпитал, по каква работа е тръгнал. Поетът му разказал всичко.
Абубекър продумал:
— Не познавам шаха, но съм слушал за него. Казват, че бил един ден добър, а два — зъл. Както го надумат, така правел. В двореца му има неколцина поети и други придворни, които го надумват, както им скимне. И той ги слуша. Като отидеш в двореца, недей казва, че пишеш песни, защото ще ти завидят и ще те намразят. Ще надумат царя и той ще отсъди криво тъжбата ти против управителя. Може да заповяда и да те набият дори — не е чудно.
Тия думи обезсърчили Абулказима. Той решил да се върне в Шадаб. На заранта станал още в зори и се приготвил да си върви. Сбогувал се с домакина и му поблагодарил. Като излязъл от града, стигнал до кръстопът. Единият път водел към Шадаб, а другият — към Хазнин. Накъде да върви? Подвоумил се, па тръгнал към родния си град. Но тъкмо пристъпил няколко крачки, от небето се изляло върху него силно сияние. Блясъкът бил толкова ослепителен, че Абулказим се спрял, като вкаменен, и си затворил очите.
В тоя миг се чул глас:
— Абулказиме, Абулказиме! О, поете на юнаците! Отвори си очите и погледни!
Абулказим си отворил очите. Сиянието било отслабнало. Пред него стоял хубав момък, с бляскаво лице, облечен в златни дрехи. Той държал елмазен жезъл. Вдигнал го, посочил пътя, що води към Хазнин, и рекъл:
— Натам ти е пътят, Абулказиме, а не насам. Иди при шаха. Помни, че в който ден се върнеш в родния си град, ще умреш. Твоята песен ще те убие. И в двореца ще страдаш, но и щастлив ще бъдеш там. Аз съм ангелът на песните — аз ще те закрилям. Върви!
И ангелът изчезнал.
Тогава Абулказим тръгнал към Хазнин. Като стигнал там, той се настанил в къщата на бедна вдовица, накрай града, защото парите му били малко. Синът на вдовицата, който се казвал Феридун, прислужвал в двореца през вечерите, когато шахът давал угощения. Абулказим се разговарял често с него. От тия разговори узнал, че царят свиква учени мъже, царедворци и пълководци, пред които неговите придворни поети четат или пеят своите песни.