По поръка на шаха, по стените на стаите, дето живеел Абулказим, изкусни живописци изписали образи на царе и юнаци, които ходят на лов с кучета и соколи. Около тях се виждали поляни, гори и планини, по които тичат зайци, летят птици и се крият слонове, тигри, лъвове и други животни. Изписани били и всякакви цветя.
За да не пречи никой на поета и да го не смущава в работата му, царят забранил на царедворците и на робите да влизат в неговото отделение. Само трима можели да отиват там, освен царя — Махек, Аяз и един роб, който прислужвал на поета.
Цел месец Абулказим не излязъл пред люде, той работел денем и нощем. Тия дни били най-щастливи през живота му. Поетът се разхождал по градината, четял книгите на стари мъдреци и поети и пишел дълги песни — кои от кои по-хубави. Никой го не тревожел.
Една вечер поетът излязъл от своите покои и се явил пред царя. Казал му, че иска да прочете най-новата си песен. Шах Махмуд събрал царедворците в големия чертог. Абулказим седнал на възглавница и разгънал на коленете си ръкописът. От лявата му страна се наредили свирачи, които трябвало да пригласят на песните с тиха музика, а от дясно застанали танцувачки, които се приготвили да играят, както им свирят музикантите. В дъното на чертога седели царедворците, а малко пред тях — самият шах.
Абулказим почнал да чете, музикантите засвирили, танцувачките заиграли. Всички се унесли в песента. Пред тях наизлезли живи юнаците, царете и мъдреците, за които говорели стиховете на поета; едни — стари, други — млади, но всички хубавци, всички силни и бодри. Около юнаците се явили ангели — духове на доброто — и джинове — духове на злото. Те почнали да се борят, да се бият. Помагали им всякакви животни и чудовища. Засъскали светкавици и гръмотевици. Целият дворец се разтърсвал. Зрителите се изплашили. Но скоро страшното минало. Злите духове били надвити — те се изгубили. Останали само ангелите и юнаците-победители. Те си приказвали спокойно и се усмихвали един на друг. Лицата им били блажени. Под нозете им порасли и нацъфтели пъстри цветя, а над главите им почнали да летят едри шарени пеперуди и сладкопойни птици. Зачул се клокотът на планински ручей. Задал се размерният звън на стада, които се прибират от планината. Сияние на залязващо слънце озарило чертога. След това, почнало да притъмнява. Кротка здрачевина стопила образите на всички призраци — и те изчезнали. Зрителите видели, че пред тях седи на своята възглавница Абулказим и дочита последните стихове на песента. Музикантите били престанали да свирят. Танцувачките отдавна не играели. И те, като придворните, се били толкова унесли във виденията, че забравили да свирят и да пеят.
Абулказим млъкнал — той бил свършил песента. Дълго мълчали и всички онези, които го слушали. Никой не знаел, що да каже. На всички се струвало, че има още от песента. Най-сетне шах Махмуд рекъл:
— Чудна е силата на твоята песен, приятелю Абулказиме. Ти ни пренесе от земята право в рая. От днес ще се казваш не Абулказим, а Фирдуси (което значи „Райски“) ти си певец на рая и поет на безсмъртните. Няма по-велик поет от тебе. Ти си гордост на Персия и слава на цялата земя.
След това, като се обърнал към главния ковчежник, царят му казал:
— Хасан-Мейменди, ти ще прибираш всичко, което напише Фирдуси, и ще му броиш по жълтица за стих. Чу ли?
— Чух, светли господарю, — отвърнал Хасан-Мейменди, като се поклонил и си допрял ръката до челото.
След като се свършило угощението и придворните почнали да се разотиват, главният ковчежник се приближил до поета, потупал го свойски по рамото и му казал тихо:
— Блазе ти! Скоро ще станеш по-богат от всички ни. Верно ти казвам, че ще станеш най-богат, след шаха, в цялото царство. Хърт! — един стих, — дрън! — една жълтица.
— Не ламтя за пари, — казал скромно Фирдуси. — Пари ми наистина трябват, и ми трябват много — най-малко сто хиляди жълтици ми требват, но аз искам да ги употребя за общо добро, а не за себе си.
— Тъй ли? — рекъл подозрителният ковчежник. — А за какво общо добро ще ги употребиш? Да не мислиш да градиш джамия?
— Не джамия, джамии има много и премного. Искам да издигна около устието на нашата ръка преграда от камък, за да не стават наводнения. Много пакости прави реката.
— Потрябвало ти е да издигаш преграда! Комуто пакости реката, той да му мисли. Но да оставим това. Кажи ми, колко стиха имаше песента, що прочете тая вечер? Нали чу, че господарят ми заповяда да ти броя по жълтица за стих?
— Не ги зная, колко са. Ето ти ръкописът — преброй ги! Но сега не ща пари. Ще ми ги броиш, когато се съберат толкова, че да мога да издигна спасителната стена.