Ю Несбьо
Спасителя
(книга шеста от поредицата "Хари Хуле")
Тази книга е издадена с финансовата помощ на НОРЛА.
Кой е Тоя, Който иде от Едом, в червени одежди от Восор, Който е тъй величествен в облеклото Си, Който пристъпя в пълната Си сила?
— Аз съм, Който изричам правда и съм силен да спасявам.
Първа част
Адвент
Първа глава
Тя беше на четиринайсет години и не се съмняваше, че стига да затвори очи и да се съсредоточи, ще види звездите през тавана.
Около нея се чуваше как жените дишат. Равномерно, тежко, унесени в непробуден сън. Само една хъркаше: леля Сара, която спеше на дюшек под отворения прозорец.
Затвори очи и се помъчи да диша като останалите. Никак не ѝ беше лесно да заспи, още повече че напоследък всичко ѝ се струваше ново и различно.
Нощните звуци из гората в имението „Йостгор“ и хората, уж добре ѝ познати от срещите в Храма и по летните лагери, сякаш се бяха променили. Самата тя също се промени. Това лято лицето и тялото ѝ в огледалото над умивалника изглеждаха другояче. Появиха се и нови усещания. Заливаха я горещи и студени вълни, погледнеше ли я някое момче. И по-точно, когато я погледнеше едно от тях. Роберт. И той се промени тази година.
Отвори очи и се вторачи в мрака. Знаеше, че Бог, стига да поиска, притежава силата да прави чудеса, например да ѝ помогне да види звездите през тавана.
Измина един дълъг, изпълнен с приключения ден. Сухият летен ветрец шумолеше в ечемичните класове, а листата на дърветата трепкаха неуморно. Процеждащата се между тях слънчева светлина огряваше насекомите в тревата на двора. Днес един кадет от офицерската школа на Армията на спасението им разказа за дейността си като проповедник на Фарьорските острови1. Държеше се много наперено и обясняваше разпалено и емоционално. Докато той говореше обаче, тя се мъчеше да прогони някаква пчела, която бръмчеше около главата ѝ. След като досадното насекомо изчезна, ѝ се приспа. Кадетът приключи. Всички погледи се насочиха към коменданта, Давид Екхоф, а той спря върху тях засмените си млади, макар и петдесетгодишни очи. Отправи към всички поздрава на Армията на спасението: вдигна дясната си ръка над рамото, насочи показалеца към Божието царство и извика гръмогласно „Алелуя!“. После се помоли на Бог да благослови работата на кадета сред бедните и отритнатите и напомни на всички присъстващи какво е казано в Евангелието от Матея: „Спасителя може да е окаян странник, току-що излязъл от тъмница, гладен и гол. А в Деня на Страшния съд праведниците, които са помогнали на бедните, ще бъдат възнаградени с вечен живот.“ Всички очакваха речта му да продължи, но някой му прошепна нещо на ухо, Давид Екхоф се засмя и се съгласи да даде думата на младите. Ред беше на Рикард Нилсен.
Докато благодареше на коменданта, Рикард се постара гласът му да звучи по-плътен. Както обикновено, беше подготвил писмено речта си и я бе научил наизуст. Застанал пред аудиторията. Рикард говореше за борбата, на която иска да посвети живота си: борбата на Исус за Божието царство. Изнесе лекцията си нервно, но същевременно някак монотонно и приспивно. Мнителният му непроницаем поглед се спря върху нея. Тя премига, докато гледаше как изпод потната му горна устна се нижат познатите безобидни, отегчителни фрази. Не реагира, когато нечия ръка докосна гърба ѝ. После обаче върховете на пръстите се спуснаха по гръбнака ѝ, стигнаха до кръста и не спряха дотам. Побиха я ледени тръпки под тънката лятна рокля.
Обърна се и се вгледа в засмените кафяви очи на Роберт. Прииска ѝ се и нейната кожа да е мургава като неговата, та той да не забележи руменината, избила по бузите ѝ.
— Шшт — обади се Юн.
Юн и Роберт бяха братя. Като по-малки винаги ги мислеха за близнаци, макар Юн да беше с година по-голям. Роберт наскоро навърши седемнайсет. В лице двамата наистина си приличаха като братя, но с годините се увеличаваха и разликите помежду им. Роберт, радостен и безгрижен, обичаше да се закача с околните и умееше да свири на китара. Не се явяваше обаче навреме на богослуженията в Храма и понякога, окуражен от одобрителните смехове на компанията, си позволяваше и по-груби шеги. В такива случаи се намесваше Юн — съвестно момче. Повечето му предричаха обучение в Офицерската школа и — без да го изричат на глас — женитба с момиче от Армията. Ала никой не очакваше подобно нещо от Роберт. Юн беше с десет сантиметра по-висок от брат си, но Роберт изглеждаше по-висок, защото Юн от дванайсетгодишен започна да върви с приведен гръб, все едно върху плещите му тегне цялото бреме на света. И двамата имаха мургава кожа и хубави, правилни черти. Роберт обаче притежаваше и нещо друго, което липсваше у Юн. Зад очите на по-малкия брат се криеше някаква тъмна загадъчност. Тя хем искаше, хем се боеше да узнае повече за нея.
1
Фарьорските острови се намират в северната част на Атлантическия океан между Шотландия и Исландия и са протекторат на кралство Дания. — Б.пр.