Погледна си часовника. Помисли малко. Вдигна глава към върха на оградата. Намираше се в задоволителна физическа форма. Отдавна не се беше чувствал по-здрав. След фаталния рецидив през лятото не бе близвал алкохол. Тренираше редовно във фитнес залата на Управлението. Повече от редовно. Преди да падне първият сериозен сняг, счупи рекорда на Том Валер на бягане с препятствия. Няколко дни по-късно Халвуршен го попита дали усилените му тренировки имат нещо общо с Ракел. Двамата вече не се срещат — с такова впечатление бил останал младият полицай. Хари обясни на колегата си съвсем стегнато, но недвусмислено, че макар да работят в един кабинет, няма намерение да споделя с него подробности от личния си живот. В отговор Халвуршен само сви рамене и попита с кого освен с него Хари би могъл да сподели проблемите си. Реакцията на Хари потвърди предположението на Халвуршен — шефът му стана веднага и излезе демонстративно от кабинета.
Три метра. Без бодлива тел. Лесна работа. Хари протегна ръце и се хвана за оградата, подпря крака в основите ѝ и се надигна. Повдигна първо дясната си, после и лявата си ръка. Краката му увиснаха във въздуха. Стъпи върху оградата. Движеше се като гъсеница. После се прехвърли от другата страна.
Вдигна резето и отвори контейнера. Извади черен джобен фенер, наведе се под ограничителните ленти и влезе.
Вътре цареше пълна тишина. Сякаш и звуците бяха замръзнали.
Включи фенера и го насочи към вътрешността на контейнера. Конусовидният лъч освети очертана с тебешир площ. Там бяха открили трупа на Пер Холмен. Беате Льон, ръководител на Отдела по експертно-криминална дейност с адрес „Брюнсалеен“, му показа снимките. Пер Холмен седял, облегнат на стената, с дупка в дясното слепоочие и пистолет от дясната страна. Наоколо нямало много кръв. Това е единственото предимство на изстрелите в главата. Пистолетът, малък калибър, бе оставил едва забележимо входно отвърстие на раната. Нямало изходна рана. Специалистите от Съдебномедицинския институт открили куршума в черепа на мъртвеца, където късчето олово влетяло като билярдна топка и направило на каша онова, с което Пер Холмен е разсъждавал; с което е взел решението да сложи край на живота си и с което е дал команда на показалеца си да натисне спусъка.
„Направо необяснимо“, коментираха обикновено колегите му, случеше ли се да се натъкнат на самоубил се млад човек. Хари предполагаше, че думите им са продиктувани от желанието да пощадят психиката си, като отхвърлят идеята за непреодолимото отчаяние, споходило младежа. Иначе не разбираше какво необяснимо има в самоубийството.
И въпреки това използва същия израз този следобед, когато, застанал на стълбището, видя как бащата на Пер Холмен се свлече на колене в тъмното антре, а гърбът му се разтресе от ридания. Понеже не можеше да утеши почернените родители с успокоителни слова за Бог, за спасението, за живота след смъртта и за смисъла на човешкото съществуване, Хари отрони безпомощно познатата фраза: „Направо необяснимо…“
Изгаси фенера, прибра го в джоба си и потъна в мрака.
Сети се за баща си. Улав Хуле, пенсиониран учител и вдовец. Живееше в къща в квартал Опсал. Очите му грейваха, когато веднъж в месеца му гостуваха Хари и Сьос. Започнеха ли обаче да пият кафе и да говорят за незначителни случки, пламъкът в очите му умираше. Защото единственото важно нещо в живота му се намираше на снимка върху пианото ѝ. Улав Хуле нямаше никакви занимания освен четенето на книги за страни, които нито имаше възможност, нито желание да посети, понеже вече нямаше как да я вземе със себе си. В редките случаи, когато я споменаваха, Улав Хуле говореше за смъртта ѝ като за „най-голямата загуба в живота ми“.
Хари се замисли как ли би окачествил баща му деня, в който му съобщят за смъртта на сина му.
Излезе от контейнера и тръгна към оградата. Хвана се за нея. Настъпи миг на пълна тишина. Вятърът притаи дъх, сякаш за да се ослуша или да поразмисли. В зимния мрак се чуваше само спокойното жужене на града. И как хартия, подмятана от вятъра, стърже леко по асфалта. Какъв вятър? Той отдавна утихна. Не, не е хартия, това е шум от стъпки. Бързи, леки стъпки. Не на човек.
На животно.
Сърцето на Хари се разтуптя лудо. Започна да се катери по оградата. Едва впоследствие си даде сметка кое го изплаши толкова. Тишината и това, че не чу нито ръмжене, нито какъвто и да е предвестник на нападение. Сякаш животното в тъмнината изобщо не искаше да го стресне. Дебнеше го. Ако Хари се интересуваше малко повече от кинология, вероятно щеше да знае, че само една-единствена раса кучета не ръмжат: нито когато са изплашени, нито когато нападат: черните мецнери. Хари чу как животното наруши ритъма на хода си. Пак настъпи тишина. Налагаше се да побърза, защото кучето явно скочи. Хари ритна с крак в тъмното.