През есента Роберт дойде при него бесен. София му бе споделила нещастието си. Юн едва съумя да овладее гнева си. Почувства се неописуемо… унизен. Същото изпита и на тринайсет, когато баща му го наби с колана си, защото майка му намерила петна от сперма по чаршафите.
Роберт го заплаши, че ще разкаже всичко на ръководството, ако Юн припари още веднъж до София. Осъзна, че му остава само едно — да се откаже от нея. Нито Роберт, нито Рагнхил, нито Теа бяха способни да разберат каква нужда има той от младата девойка. Единствено с нея задоволяваше потребностите си и постигаше спасение. След няколко години София щеше да му се струва прекалено стара и Юн щеше да си намери друго момиче. Но дотогава тя щеше да бъде малката му принцеса, светлината в душата му и огънят на тялото му точно като Мартине, когато той усети онази особена магия през нощта в „Йостгор“.
На перона се събраха доста хора. А може и нищо да не се случи. Ще изчакам няколко седмици и ако всичко е спокойно, ще се върна, реши той. При Теа. Извади мобилния си телефон и ѝ написа съобщение: „Татко е болен. Тази вечер летя за Банкок. Ще се чуем утре.“
Изпрати го и потупа черния сак. Пет милиона крони в долари. Баща му щеше да се зарадва на новината, че най-сетне ще изплати дълга си и ще бъде свободен. На плещите си нося чужди грехове, помисли си Юн. И помагам на другите да се спасят.
Отново се вторачи към тунела с вид на черна очна кухина. 20:18. Къде се дяна проклетият влак?
Къде се изгуби Юн Карлсен?
Взираше се в редиците гърбове пред себе си. Ръката с револвера се отпусна. Пръстът му се подчини и прекрати натиска върху спусъка. Не му се мислеше, че бе на косъм да произведе изстрел. Вече разбра: Юн Карлсен не е в залата. Изобщо не е идвал. Точно затова гостите от делегацията се засуетиха, преди да си намерят местата.
Музиката стана по-спокойна. Четките леко докосваха кожата на барабаните. А китаристът плъзгаше съвсем нежно пръсти по струните.
Забеляза как приятелката на Юн Карлсен се наведе на седалката си. Раменете ѝ се свиха, все едно търсеше нещо в чантата си. Няколко секунди остана неподвижна, с наведена глава. После стана и започна да си проправя път към изхода с нетърпеливи, резки движения. Хората на реда ставаха и ѝ правеха място. В съзнанието му веднага се оформи план.
— Excuse те69 — обърна се той към съседа си и стана.
Не обърна никакво внимание на укоризнените погледи. Зрителите от неговия ред демонстративно се изправяха с дълбока въздишка и усилие, но единственото, което го интересуваше в момента, беше да не позволи на последния си шанс да пипне Юн Карлсен да му се изплъзне.
Излезе във фоайето и спря. Чу как тапицираната врата се затвори зад гърба му и музиката мигом заглъхна. Младата жена не бе успяла да се отдалечи. Застанала до една колона, пишеше нещо на телефона си. До другия вход към залата двама мъже в костюми разговаряха, а двамата гардеробиери зад плота гледаха в далечината напълно отнесено. Той отново провери дали палтото, метнато върху ръката му, скрива напълно револвера, и понечи да тръгне към нея. Спряха го нечии забързани стъпки зад гърба му. Обърна се тъкмо навреме, за да зърне едър мъж със зачервено лице и широко отворени очи. Мъжът тичаше точно срещу него. Хари Хуле. Станкич знаеше, че вече е късно да насочи оръжието си към полицая. Ръката на Хуле се стовари върху рамото му и той залитна към стената. За негово учудване Хуле отвори вратата към залата и се спусна вътре.
Станкич се облегна на стената и стисна очи. После се поокопити, видя как младата жена пристъпва нервно от крак на крак, притиснала телефона до ухото си с притеснена физиономия, и се приближи към нея. Отметна леко палтото, за да се види револверът, и каза бавно и отчетливо:
— Please come with те70 В противен случай ще се наложи да те убия.
Очите ѝ потъмняха, когато страхът разшири зениците ѝ. Тя изпусна телефона.
Падна и се удари в релсите. Юн гледаше изумен телефона, който продължаваше да звъни. За миг, преди да види на дисплея името на Теа, си помисли, че пак получава тайнствено безсловесно обаждане като вчера. Снощи не чу глас, но беше жена. Юн не се съмняваше. Беше Рагнхил. Стига! Какво става, нима е започнал да губи разсъдъка си? Съсредоточи се върху дишането си. Моментът не беше подходящ да губи контрол.